Реферат 

по тема:

Правописните правила за употреба на 

местоименията в съвременния български книжовен 

език

Писмената реч е специфичната форма за същствуване на езика, която се 

появява на определен етап от културното развитие на народите. Важна нейна 

особеност от формална гледна точка е, че в нея звуковата субстанция на 

езиковите знаци се заменя с графичната. Тази трансформация на акустичната 

форма на езика в зрителната изисква определено познаване на цялостната 

езикова структура, особено на фонетиката и граматиката.

Местоимението 

е част на речта, с която се заместват имената 

(съществителни, прилагателни, числителни), включително и когато се пита за 

тях. То не назовава понятията, а само насочва към тях, като замества имената, с 

които са наречени. От особено значение е неговата стилистична роля, тъй като 

прави речта по-кратка и стегната, чрез него се избягва повторението на едни и 

същи думи.

С оглед на граматичните си особености местоименията са твърде разнородна 

група думи. Това насочва някои учени да ги делят на местоименията 

съществителни, местоименията прилагателни, местоименията числителни и 

местоименията наречия, като всяка група носи характерните морфологични 

категории на съответната част на речта. Именно поради това морфологичните 

особености ще бъдат отбелязани при представяването на всеки един от 

типовете местоимения по значение.

По значение местоименията биват:

1. Лични: 

аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те

2. Притежателни: 

мой, твой, негов, неин, наш, ваш, техен

3. Възвратни: 

себе, си, се, си, свой

4. Показателни: 

този, тоя, онзи, оня, такъв, онакъв, инакъв, толкав,  

толкова

5. Въпросителни: кой

, що, какъв, колък, колкав, колчав, чий, колко, колцина

6. Относителни: 

който, щото, какъвто, чийто, колкото

2

7. Неопеределени: 

някой, някакъв, нечий, няколко, неколцина, нещо; еди-кой, 

еди-какъв, еди-чий, еди-колко, еди-що; кой-годе, какъв-годе, чий-годе,  

колко-годе, що-годе; кой да е, какъв да е, чий да е, колко да е, що да е

8. Отрицателни: 

никой, никакъв, ничий, николко, нищо

9. Обобщителни: 

всякой, всеки, всичко, всякакъв, всичкият

Местоименията наречия

, които присъстват в повечето семантични типове, 

са неизменяеми, т.е, не притежават никакви морфологични категории: 

що, 

колко, колцина, щото, колкото, нещо, няколко, нищо, николко, всичко, колко-

годе, еди-колко, еди-що, колкото и да е, що да е

.

а) Безродови са личните местоимения за първо и второ лице (

аз, ти, ние, 

ние

) и възвратното лично местоимение (

себе си, се, си

).

б) Родови са останалите местоимения с изключение на местоименията 

наречия. При тях категорията род е морфологична, каквато е и при 

прилагателните имена, множествените форми са синтетични и са образувани от 

единствените чрез специфичната граматична морфема (

мой – моИ, кой – коИ, 

никой – никоИ

)

В последно време някои автори включват към местоименията и т.нар. место-

именни наречия – 

тука, тук, там, сега, тогава, така, тъй, инак, иначе, къде, 

кога, как, където, когато, както, някъде, някога, някак, никъде, никога, никак,  

всякъде, всякога, всякак

 и др. По принцип Тодор Бояджиев приема това за 

правилно, тъй като изброените наречия са образувани от местоименните 

корени, а функциите им дават основания да бъдат причислени към 

местоименията наречия.

Личните местоимения

 са основната група местоимения и имат най-

голямата честота в речта. Те са местоименията съществителни и «указват» на 

лица, животни, предмети, въобще всичко, което може да се назове със 

съществително име. Важно е да се разбере, че личните местоимения се наричат 

лични не защото означават лица (т.е. хора), а защото имат морфологичеcка 

категория лице. Това е най-важната им характеристика.

3

За личните местоимения са характерни дълги и кратки форми (

мене – ме, 

ми; тебе – те, ти; него – го; нему – му; нея – я; ней – й; нас – ни; вас – ви; тях  

– ги; нам – ни; вам – ви; тям – им)

, безпредложна и предложна употреба (

нему 

– на него; ней – на нея; нам – на нас; вам – на вас; тям – на тях

).

В разговорната и в размерената реч се употребяват и съкратените форми на 

някои лични местоимения, например 

мен

 вместо 

мене

. Според Ст. Стоянов в 

изисканата книжовна реч те не се толерират.

Различават се три граматически лица: първо лице – лицето, което говори, 

авторът на съобщението (аз), второ лице – лицето, към което е отправено 

съобщението, лицето на което се говори  и трето лице – лицето или предметът, 

за който се говори.

Формата на личното местоимение за мн.ч. 

Вие

 може да означава само ти, т.е. 

да се употребява вместо 

ти

 при т.н. «учтива форма за множественно число». 

Когато се обръщаме към едно лице, което не ни е познато или пък не ни е 

близко и т.н., ние сме дължни в книжовния език да исползваме учтива форма: 

Господин Иванов, 

Вие

 ще дойдете ли? Когато ще станем близки з Иванов, ще 

преминем на 

ти

.

Личните местоимения също имат и кратките форми за допълнения, които се 

разичават за пряко и за косвено допълнение. Тези форми са клитики, тоест 

нямат собствено ударение, а се изговарят заедно със съседната дума. Например: 

Срещнах Иван, спрях го и му казах

. Ние няма да кажем напр. «

Срещнах Мария 

и казах на Мария

», а само «

Срещнах Мария и й казах

».

Сравнително честа грешка е превръщането на безличните изрази от типа 

«

Страх ми е

» в лични – «

Аз ми е страх

». Правилно е да се казва и да се пише 

«

Мене ме е яд

», «

На него му се спи

», а не «

Аз ме е яд

», «

Той му се спи

». Тези 

изрази изискват задължително участие на на кратката местоименна форма, а 

ние знаем, че кратките форми на личните местоимения са само за пряко или 

непряко до-пълнение – следователно и пълната форма трябва да бъде за 

допълнение, а не за подлог: «

Срам ми е

» – «

Мене ми е срам

», а не «

Аз ме е 

срам

»; «

Лошо ми е

» – «

На мене ми е лошо

», а не «

Аз ми е лошо

».

4