Социолингвистиката е   дял   от езикознанието,   който   изследва   съотношението 

между езика и   неговата   външна   система,   разбирана   като   среда   от   външни   фактори 
(социални условия), в която той функционира. За основател на социолингвистиката се 
смята американецът Уилям Лабов.  Съвременната  стилистика  възниква  в края на 19. 
началото   на   20.   век   като   реакция   срещу   позитивизма   и   младограматизма,   които 
игнорират собствено стилистичните въпроси. Тя е многоаспектна наука, защото в нея 
се   прилагат   различни   гледни   точки,   функционират   различни   школи   и   направления, 
всяко от които има своето основание да съществува и да разработва различни страни на 
тази проблематика. 

Самият език е многоаспектно явление, а стилът е динамична езикова структура, 

към която не може да има единна гледна точка. Така възникват различните доктрини за 
стила - експресивна, романтическа, историческа, глотометрическа и др. (вж. Попова 
1994: 196-207). Това многообразие дава повод на някои учени да оспорват статута на 
стилистиката сред останалите езиковедски науки. Според М. Виденов например “няма 
по-неясна и по-неустановена област от тези, която традиционно наричаме стилистика” 
и чийто “най-точен описателен синоним би следвало да бъде “наука за употреба на 
речта” (Виденов 1998: 163-164). Ето как образно провокативно той се опитва да обясни 
огромното множество от стилистики: “чак до средата на 20. век, когато господства 
асоциалният подход към езиковия феномен, стилистиката е имала характер на онова 
чекмедже във всяка къща, в което слагаме всичко, което не е подходящо за 
съдържанието на останалите” (пак там). Своеобразен отговор на този “упрек” към 
стилистиката може да се открие в “Записките” на М. Янакиев: “Да бъде една наука 
достатъчно точна, не значи да раздели предметите на купове и един да вземе за себе си. 
Всяка наука трябва да намери обекта си във всички кътчета на действителността” 
(Янакиев 1965: 1). 
        Съвременната стилистика според В. Маровска представлява “една по-цялостна 
теория на езиковото общуване” (Маровска 1998:27). Тя обхваща освен реториката, 
която днес се свежда само до изразните средства от всички езикови равнища с 
конотативни функции, още и теорията за функционалните стилове, стиловото 
разнообразие и стилотворните фактори. 
        За разлика от граматиката, чийто обект са само чистите форми и конструкции и 
която оперира с модели, отразяващи типичното, неизменното, стилистиката се 
интересува от детайлите на езика, от автора на текста, от предназначението на 
изказването и т.н. Тя се занимава с особените езикови средства, способни във 
взаимодействието с неутралните езикови елементи да носят допълнителна информация 
- експресия, емоция, оценъчност (т.нар. конотация). Стилистиката не е строго 
нормативна наука като граматиката. Въпреки че съществува стилова норма, която се 
определя от изборността на езиковите средства в определена комуникативна ситуация, 
тя не е кодифицирана (като се изключат отделни стилистични маркировки към някои 
думи в речниците - арх., диал., разг., прост. и др). За стилистиката изобщо правилни и 
изобщо неправилни изрази няма - тя дава отговор на въпроса, дали те са уместни или 
неуместни, целесъобразни или нецелесъобразни, т.е. дали отговарят на ситуацията на 
общуване. Както образно се изразява М. Янакиев, “стилистиката не казва изобщо, че 
носенето на една дреха е лошо, а носенето на друга - хубаво, а коя дреха за кой случай е 
подходяща” - в такъв смисъл тя е “наука за всички дрехи на езика” (Янакиев 1965: 15). 
Нейното твърде високо и “почетно” място в кръга на лингвистичните дисциплини се 
дължи на факта, че тя е призвана да продължи и да завърши лексико-фразаеологичното 
и морфолого-синтактичното изучаване на езика. 
        Твърде сложно е отношението между стилистиката и социолингвистиката, които 
сякаш не могат да си “поделят” общия обект на изследване. В съвременната наука едно 
и също явление може да бъде разглеждано в различни аспекти от различни научни