5  . Историческо развитие на ФП.

ФП   възниква   първоначално   като   наука 

за естественото право, разбирано като норм. 
с-ма, независима от позитивното право. По-
късно тя преминава през развитието си като 
наука   и   преди   всичко   за   отн-ието   м/у 
естествените права и позитивното право. В 
епохата на Просвещението 3-тото съсловие 
включва   в   с-мата   на   свободните   идеи 
отричането   на   феодалното   право   и 
обосновава   тезата   за   съществуването   на 
естественото   право.   Когато   това   съсловие 
овладява   държавната   власт,   то   отразява   в 
конституционни и др. източници на правото 
естествените   права   на   човека.   Така   те 
получават   своя   юридически   израз   в 
позитивното право. 

Обект

на

изучаване

на 

естественоправната

школа

стават 

естествените

  права

  и   тяхното 

институционализиране в позитивното право 
(П).   На   естествените   права   се   гледа   като 
самостоятелно   явление,   произтичащо   от 
биологичната   и   социална   същност   на 
човека. На тази основа се търси връзката им 
с позитивното П. Съвременното развитие на 
естественоправната школа е главно в посока 
на теоретичната обосновка на необходимите 
позитивноправни   гаранции   за   всички 
естествени   права   на   човека.   Това   ново 
развитие   на   естественоправната   школа   е 
обусловено  от процесите, к/о произтичат в 
съвр. общество. 

Естественоправната   школа   в   съвр.   си 

вид   е   основата,   в/у   която   се   формира 
учението за правата на човека. Отразените в 
м/ународното и вътр. П естествени права е 
обекта,   който   то   трябва   да   изучава. 
Интеграционните   процеси   протичат   м/у 
м/ународното  вътр. П,  изразени в областта 
на   естествените   права   са   основа   за 
формирането  на  единно  учение   за  правата 
на човека. 

  Като   позитивно   правно   учение,   което 

все   повече   се   освобождава   от 
политологичните аспекти, то ще придобива 
х-ер   на   учение   за   основните   субективни 
права.   След   като   естествените   права   се 
отразяват   в   м/ународното   и   вътр.   право, 
придобиват   х-ер   на   основни   субективни 
права.

Основен проблем на учението за правата 

на човека става този за позитивноправната 
защита на човешките права. Това отговаря 
на съвр. развитие на обществото.

9.   Правото   като   основна   форма   на 

социална свобода.

Съществено   значение   за   х-еризирането 

на правовата държава има обстоятелството, 
че правото е основна форма на соц. свобода. 
Основните   обществени   отн-ия   в 
разслоението на соц. групи  общество имат 
такъв   х-ер,   че   изискват   регулиране   от 
нормативната с-ма, която може да осигури с 
максимално   ефективни   ср-ва   тяхното 
протичане   в   съответствие   с   коренните 
интереси на личността. По тази причина в 
правото се отразяват и обществени отн-ия, 
които преди това са били отразени и в др. 
норм. с-ми. Смисълът на това отразяване е 
възм-стта   да   се   интегрира   тяхното 
протичане   със   ср-вата,   с   к/о   разполага 
единствено правото. Това е един от изразите 
на   уникалността   на   правото   като 
обществено   явление.   По   този   начин   то 
регулира   нравствената,   религиозната   и   др. 
форми на соц. свобода. Така тя придобива 
значението   на   основна   форма   на   соц. 
свобода.

Следователно,

поради 

необходимостта   от   регулиране   на   всички 
основни   обществени   отн-ия   са   ср-вата   на 
правото,   мярата   на   свобода,   която   то 
установява,   придобива   х-ерна   основна 
форма на соц. свобода. Това е форма на соц. 
свобода, обхващаща всички основни сфери 
на обществения живот.

Юридическата   мяра   на   свобода   има 

основно значение, както за икономическите, 
социалните, духовните и пол-ските отн-ия, 
съставящи   гражданското   общество,   така   и 
за   държавно-политическите   отн-ия,   т.е.   за 
обществото като цяло.

15.   Естествените   права   на   личността   и 

позитивното право.

Естествените   права   са   ценностно 

явление,   начин   на   отразяване   и   защита   в 
позитивното   право,   на   които   има 
съществено   значение   за   качествената   х-
еристика на съвр. общество. 

Естествените права (ЕП)  са обусловени 

от биосоциалната същност на личността. Те 
са   израз   на   естественото   състояние   на 
личността   и   в   този   смисъл   са   естествени 
права.   Това   означава,   че   ЕП   нямат 
нормативен   х-ер.   ЕП   не   съществуват   в 
формата   на   самостоятелна   норм.   с-ма.   ЕП 
нямат   регулативни   свойства.   ЕП   като 
ценностно   явление   се   отразяват 
съдържанието   на   правото   и   така   участват 
във  формирането  на  неговите  качества.  С-
ма   от   това   отразяване   е,   те   да   бъдат 
гарантирани   със   ср-вата   на   позитивното 
право. Предвиждането на право на принуда 
е обективно необходимо, за да се гарантира 
ефективно ЕП на личността. 

В процеса на отразяване в позитивното 

право,   ЕП   запазват   х-ера   си   на 
метаюридическо явление. Това озн., че отн-
ията   м/у   тях   и   правото   са   отн-ия   на 
неправно ценностно явление и правото, като 
норм. с-ма. 

На   ЕП   на   личността   съответстват 

естествените   задължения.   Те   са   свързани 
със съответните потребности на личността. 
Без   тяхното   изпълнение   личностите   не 
могат   да   съществуват   и   се   проявяват   в 
естественото си състояние и в този смисъл 
са   естествени   задължения.   Естественото 
задължение   започва   там,   където   завършва 
естественото   право.   Поради   това   на   всяко 
естествено   право   съответства   естествено 
задължение.   Естествените   зад-ия   също   се 
отразяват   в   различни   видове   обществени 
норми.   Без   изпълнението   на   естествените 
зад-ия не могат да реализират ЕП. Ето защо 
отразяването   на   естествените   зад-ия   в 
правото гарантира реализирането на ЕП. 

18. Граждански и политически права на 

човека. 

Либерализмът   познава   преди   всичко 

“негативните” свободи. Те се наричат така, 
защото

гарантират

личната 

неприкосновеност   както   от   намесата   на 
други   лица,   така   и   от   държавата.   Тези 
свободи осигуряват  произвола на лично д-
ие, степента в която не пречи другиму. 

Политическите

права

  повтарят 

структурно   и   смислово   негативните 
свободи, но са насочени навън към взаимод-
ие  и най-вече към  контрол  на държавните 
органи. Либерализмът поставя като основен 
проблем   –   кои   субективни   права   са 
неотменима   същност   на   отделния 
гражданин.   Легитимността   на   с-мата   от 
закони   и   самото   законодателство 
произтичат   изцяло   от   структурите   и 
процедурите на легалността. В този смисъл 
правната   с-ма   се   схваща   като   нещо 
неутрално и неподвластно на политическите 
пристрастия.

В друг случаи – републиканизма залага 

на   обективния   правен   ред,   в   който   са 
намерили   израз   в   съвр.   живот   и   взаимния 
респект.   Правото   е   част,   страна   на 
политиката.   На   преден   план   излиза 
формирането   на   обща   воля,   относно 
действащите   норми   и   цели.   Едва   на   тази 
база се определя съдържанието на частните 
интереси.

Политиката   се   разглежда   като 

конкуренция   и   координация   на   силите   за 
прокарването   на   преди   всичко   частни 
интереси.   Тя   служи   за   налагане   на 
оптимални стратегии за удовлетворяване на 
интересите.

Нравствени   добродетели   и   първични 

форми   на   солидарност   –   в/у   тях   възниква 
нещо   като   обществен   организъм,   насочен 
към реализирането на една колективна цел, 
несъвпадаща   с   пазарните   принципи   и   с 
административното държавно управление. 

Смисълът   на   политиката   не   е   само   в 

посредничеството  м/у частните интереси и 
администрацията.   Самата   политика   е 
социализиращ процес, начин на мирогледно 
мотивиране   и   дори   на   промяна   на 
възгледите. 

16.   Естествени   права   и   субективни 

права.

Естествените   права   (ЕП)   –   ценностни 

явления. Начина им на отразяване и защита 
в   позитивното   право   има   съществено 
значение   за   качествената   х-еристика   на 
съвр. общество. Във връзка с това правовата 
държава се определя като държава, в която 
правата   на   личността   са   ефективно 
защитени. Ефективните права се обуславят 
от   биосоц.   същност   на   личността.   Те 
произтичат   непосредствено   от   биосоц. 
природа   на   личността   и   съответно   на 
биосоц.   й   потребности.   Те   са   израз   на 
естественото   състояние   на   личността   и   в 
този смисъл са ЕП. Те имат нормативен х-ер 
и   не   са   съставка   в   нормативната   с-ма   на 
обществото. 

ЕП са ценностно явление и съществуват 

независимо от позитивното право. Тяхното 
решаващо   значение   за   съществуването   и 
проявлението на личността е причината те 
да   се   отразяват   във   всички   видове 
обществени   норми.   Те   са   съдържание   на 
нравствените, обичайните, корпоративните, 
религиозните   правни   норми.   Те   имат 
регулативни свойства, но тъй като техните 
регулативни   качества   не   отговарят   на 
величината на ЕП, като ценност, налага се 
тяхното   отразяване   в   правото.   По   този 
начин те биват гарантирани със ср-вата на 
позитивното право. 

Предвиждането   на   правна   принуда   е 

необходимо, за да се гарантират ефективно 
ЕП на личността. Отн-ията м/у тях са отн-ия 
м/у  неправни  оценъчни  явления и  правото 
като   норм.   с-ма.   ЕП   получават   израз   и 
защита в специални правнонормени актове 
или   обособени   части   от   тях.   На   ЕП   на 
личността   съответстват   и   естествени 
задължения.   В   съвр.   условия   се   налага 
тенденцията   на   засилване   на   ролята   на 
м/ународните правни ср-ва за защита на ЕП 
на личността. Така се дава възможност след 
изчерпване   на   вътрешноправните   ср-ва   за 
защита   субективните   права   да   възниква 
ново процесуално субективно право като се 
сезира Европейската комисия по правата на 
човека   (ЕКПЧ).   Възм-стта   за   м/ународна 
защита   на   ЕП   на   личността   се   дължи   на 
това, че те не са свързани с юридическите 
качества   на   гражданин   на   съответната 
държава, те са човешки права.

На   всяко   естествено   право   трябва   да 

съответства   установено   и   гарантирано 
субективно   право.   Така   се   нормират 
основните  субективни  права  на  личността. 
В м/ународното  право се наричат права на 
човека. 

Основно е само това субективно право, 

което съдържа в себе си естествено право. 
Реализирането   на   основното   субективно 
право   не   е   възможно   без   установяване   в 
правото  на множеството   други  субективни 
права. Те не са отражение на естественото 
право. Те са производни субективни права. 
Имат   спомагателен  х-ер,  предназначени  са 
да   гарантират   реалното   проявление   на 
основните   субективни   права,   от   които 
произхождат.   Производните   субективни 
права установяват процесуални субективни 
права, ч/з които се гарантира реализирането 
на основните субективни права, а оттам и се 
защитават и самите естествени права. 

Субективните   права   на   владение, 

ползване,

разпореждане

спомагат 

реализирането   на   естественото   право   на 
собственост. Исковата защита също спомага 
за   реализирането   на   основното   право   на 
собственост.   Така   се   изгражда 
демократичното   право   като   с-ма   от 
установени   и   гарантирани   субективни 
права.   Това   е   ядрото   на   съвременните 
хуманни   правни   с-ми,   превръщащи 
държавата   в   правова   и   кореспондираща   с 
м/ународното   право,   което   установява   и 
гарантира   основното   субективно   право   на 
личността.