№1 

История на Криминалистиката

Началото й е от дълбока древност. Първото престъпление, първият извършител и някой трябва да го 
докаже   и   да   каже:   “Да   това   е   извършителят.”   Така   се   заражда   първият   наказателен   процес. 
Пострадалият   е  обвинител,  извършителят  –  обвинен,   трето  лице   – арбитър   (съдия).  В най-старите 
закони   на  човечеството   (на  Базалковата  плоча)  са  записани   първите  закони  –  пр.  “Ако едно  лице 
обвини друго и не може да го докаже му се реже главата”. Това означава, че още тогава са се търсили 
начини да се доказва. Първата полиция в света е свързана с разследването на престъпления – в града на 
мъртвите в Египед. В някои държави разследването става професия – Хон и Паги – специализират се в 
разкриване   на   престъпления   само   по   оставени   следи   (има   случаи   в   историята   на   300м-ви 
преследвания). След тях в различни страни се появява разпитът като следствено действие с цел да се 
разяснят фактите – първи са пак индийците. В Древна Гърция за първи път започват да използват 
мъчението при разпит – за робите. Предполага се, че в състояние на стрес от боя не могат да лъжат. 
Римляните   продължава   тези   традиции   и   внасят   много   нови   методи   на   разпит.   Те   започват   да 
систематизират огледа, правят логически изводи – кой, кога, къде, с кого, с какво, по какъв начин, 
защо е извършил престъпление – седемте въпроса, на които трябва да се отговори преди да се направят 
изводите. Римляните са основоположници на правото. Много от създадените от тях закони действат и 
до ден днешен (пр. Който убие родителя си се лишава от равото на наследство – и днес). С годините 
процесът се изменя от обвинителен в издирвателен (следствен). Тук вече имаме длъжностни лица от 
държавните власти, които започват да събират доказателства и ги излагат и предявяват иск в съда. 
Всичко става в писмена форма. Обикновено даже лицето е осъдено без разпит, а основно на писмени 
доказателства.   Появява   се   и   разпит   под   клетва   –   един   начин   на   т.нар.   божествена   присъда.   На 
определено лице му се създават условия, в които няма да оцелее или ще понесе големи страдания. И 
ако   след   няколко   дни   с   помощта   на   Бог   оздравее   –   е   невинен.   С   годините   става   ясно,   че   тази 
инквизационна форма е много трудна.
Извършителите на престъпления са били белязани (нещо като днешните свидетелства за съдимост), за 
да се предпазят от тях нормалните хора. Режели са им пръсти и друго (пр. на прелюбодейците са 
режели носа). По-късно са започнали да ги жигосват със специален знак или буква по лицето или 
тялото. Това белязване се прилага години наред. Българското законодателство за онова време е най-
хуманно – не са познавали членоувредителството. Българинът е считал това за позорящ факт – до 
християнството.  1922год. в Народното събрание  се иска да се върне жигосването  и боя с пръчки. 
Законите на Крум – според някои историци те не са негови (тогава не била съществувала писменост, не 
са познавали пищялът, а според един от законите наказанието било да се счупи пищялът на виновника) 
– счита се, че Крумовите закони са били на Суидис. В тях има три свързани с криминалистиката (пр. 
Който   обвини   и   не   може   да   докаже   се   наказва).   С   идването   на   християнството   се   въвеждат 
членоувредителните   наказания.   Започват   да   се   развиват   и   други   елементи   на   т.нар.   Съвременна 
криминалистика – изследват се документите и лицата, които са ги съставили. Съвремието доказва, че 
почти всички доказателства от Средновековието са фалшиви. 
Във   Франция     се   създава   корпорация,   която   се   занимава   с   калиграфия.   Освен   следите   от   ръка   е 
установено, че китайците и японците много добре познават отпечатъка от пръст (много популюрно 
днес). Зъбите като средство за идентификация се установяват от европейците през XVII век. 
Развива се и съдебната балистика – изследва се оръжието. В центъра на целия този доказателствен 
процес е САМОПРИЗНАНИЕТО. Римляните го наричат “царица на доказателствата”. След отпадането 
на инквизационния  процес  се появява формалния такъв.  И до ден днешен  формата е нещо,  което 
задължително   се   спазва   в  наказателния   процес.   Форма  на   доказване   означава,   че   всяко   нещо   има 
определена стойност. Има ли самопризнание, то в ч №1. свидетелите в зависимост от положението си