Естетиката и философията на модернистичната, и в частност на символистичната, 
поезия са свързани с копнежа на лирическия Аз да улови хармонията; свързани са с 
мечтанието му за намиране на съвършенството не някъде в действителния и обозрим 
свят, а в човешката душа. В извънтекстово отношение заглавието на Яворовото 
стихотворение “Две хубави очи” синтезира именно тази житейска нагласа на 
модернистичния творец: “Две” като баланс, като равностоене; “хубави” - като 
жадуваната красота; и “очи” - като отворени прозорци към душата, през които да се 
търси и пита, и като огледало на чуждото състояние; състоянието на лирическия човек.

Лирическият човек извървява път, през който преосмисля себе си, като изменя 
собственото си отношение към абсолютното (любовта в човешки аспект) от чувство за 
достъпност и достижимост, радост и копнеж към възможни себеосъществявания до 
противоположното усещане за неразбраната и невъзможна същност на любовното, а и 
душевно присъствие. Състоянието на душата му се променя от желание за “Две хубави 
очи” до осъзнаването - “душата на дете”. Пътят й започва от първия стих, преминава 
през своеобразното търсене на отговор или потвърждение, за да достигне с финалния 
стих до една спокойна и вътрешна за преживяващия истина.

Не напразно се наблюдава повторение на заглавието в първия стих. По този начин се 
подсилва представата за хармонията като търсен резултат и копнение на духа. Очите 
като прозорец на душата разкриват бликащ живот и равновесие - в тях се крият музика 
(изкуството, което носи живот чрез себе си, катализатор на емоционалността) и лъчи 
(символ на пробуждането и даряването с живителна сила). “Душата на дете” пък е 
стилистичната структура в началото, която зарежда с двойно подсилено по смисъл 
внушение за чистота и невинност, за миг на съвършенство. Детето е непознало света на 
доброто и злото - и както преди грехопадението в християнската митология, това е 
периодът, съответно моментът на земно съвършенство. Началните два стиха са 
отправна и абсолютна точка за хармонизиране на душата, която започва своето 
търсене. “Душата на дете” носи и смисъла на игриво и измамно понякога чувство. 
Детето има двойствена природа в символната култура - невинност, обвита в игра, или 
игривост, замаскирана с невинност (зародиш на дисхармонията). Като цяло първите 
стихове са носители на представата за изначалното добро, което в един момент може и 
да не устои на досега с човешкото.

“Не искат и не обещават те...” Това е състояние на равновесност - очите нито “искат”, 
нито “обещават”. Човекът не получава, но и не дава. В семантично отношение 
многоточието означава премълчаване, скриване. То идва да отбележи, че в тази 
равновесност основите са застрашени (има нещо недоизказано, с което мисълта на 
преживяващия лирическото чувство се изменя откъм посока). “Душата ми се моли” се 
появява като отзвук именно на онази недоизказана мисъл. Молитвата изразява надежда, 
че може и да се поиска или да се обещае в един момент, но е и молитва в миг на 
съмнение, че “Страсти и неволи/ ще хвърлят утре в тях/ булото на срам и грях”. 
Душата, която съвсем в началото битува спокойна и жизнерадостна, отразена в “хубави 
очи”, преминава през недоизказаното и недомисленото като през един опасен свят, за 
да се превърне в уплашена в съмнението си, молеща душа. Обръщението “дете” е 
отправено към невинното, а не към игривото дете. Ето защо обръщението е графически 
оставено като самостоятелен стих на реда - то е като зов, призив към началното добро.

Молитвеният призив е означен емоционално с удивителен знак в края си. Пробудено е 
усещането за тревожност и значимост. Повтореният стих “Душата ми се моли”