1.Държава на гети       

  На   север   от   Хемус   и   до   поречието   на   Днепър   и   Днестър,   в 
областите около Карпатите и Панония живеели многобройните 
севернотракийски   племена,   които   носели   даденото   им   от 
античните  автори   название  гети.   Западните   гети,   организирани 
във   военноплеменни   съюзи   носели   името   Даи   около   V-ІV   в. 
пр.н.е.,   и   името   Даки   към   І   в.   пр.н.е.-І  в.   от   н.е.   Възможно   е 
българското   лично   име   Даки   да   е   далечен   остатък   от 
народностното име на траките гети. От този период са известни и 
други имена, като това на сестрата на Александър Македонски 
Кина, и дъщерята на гетския цар Котилас Меда, които се срещат 
сред българите и сега.     Поредицата от народностни   имена се 
определя   от   етапите   на   историческо   развитие   на   народите. 
Пример   за   това   е   възприемането   от   галите   на   територията   на 
днешна   Франция   на   името   на   немското   племе-завоевател   и 
обединител   срещу   Рим,   на   франките,   или   името   на   България, 
дадено му от управляващата династия въпреки славянския облик 
на държавата още през VІІІ-ІХ в. а също и името на Русия, което 
най-вероятно   е   свързано   с   описанието   на   облика   на 
скандинавците

–

роси.

Към времето преди   създаването на Одриското царство траките 
гети на юг и север от долното течение на р. Дунав живеели в 
обширен   военноплеменен   съюз.   Херодот   определя   гетите   като 
най-справедливи   сред   траките,   като   по   този   начин   описва   не 
толкова нравствените им добродетели, а начина им на живот и на 
обществена организация, за която било характерно вземането на 
решения   от   народното   събрание.   Херодот   оценява 
противопоставянето   на   гетите   на   войските   на   персийския   цар 
Дарий, по време на похода им срещу скитите през 513 г.пр.н.е., 
като “безумно”, но това определение показва непреклонността, с 
която   като   цяло,   като   народ   или   съвкупна   политическа   воля, 
взели   решението   за   съпротива.   В   сведението   на   Херодот   за 
техния антроподемон  и   теóс-херой Залмоксис се  съобщава, че 
гетите   не   били   поданици   на   някакъв   цар,   а   граждани   на 
държавата, които се разделяли по общественото си положение на 
първи и други. Използването на израза “първи” свидетелства не 
за   имуществено   разделение,   а   за   разделение   по   знатност   и 

авторитет,   които   били   характерни   за   родовоплеменното 
изравнено по обичайното право общество. Херодот не съобщава 
и за самия Залмоксис, че бил светски управител или жрец, а го 
представя само като автор на ново учение за безсмъртието, като 
при това се съмнява, че той е бил действително човек или демон-
херой, но съобщава, че ако е бил човек, е живял много години 
преди приписваното му първоначално робство в дома на Питагор.
Отразяването   на   политическото   събитие   показва,   че   ролята   на 
всеобщия политически орган на гетите, народното събрание, не 
била   подчинена   на   властта   на   вождовете   или   на   съвета   на 
старейшините дотолкова, че да бъде обезличена народната воля. 
Формата   на   свикване   на   народното   събрание   вероятно   била 
военна, както по-късно, в началните две десетилетия на ІІІ в. пр. 
н.   е.   при   гетите   в   царството   на   Дромехет,   а   също   и   военната 
форма   на   народното   събрание   в   армията   на   Александър   ІІІ 
Велики.
Гетите   запазили   своята   самостоятелност   след   оттеглянето   на 
персите   до   средата   на   V   в.   пр.н.е.   След   похода   на   скитите   в 
Североизточна Тракия през 513 г. в преследване на персите на 
Дарий І, те поставили под свой контрол земите на гетите, които 
живеели на североизток от долното течение на р. Дунав. По време 
на втория си поход на юг от реката скитите нанесли удар върху 
съюзените   с   персите   тракийски   племена   на   юг   от   Хемус   и 
принудили изборния тиран на долонките Милтиадес да напусне 
Тракийския   Херсонес,   очевидно   не   от   страх,   а   за   да   запази 
управляваната от него страна от удар. По времето на управление 
на Терес южнодунавските гетски територии били присъединени 
към   Одриската   държава.   В  средата   на   V  в.  пр.н.е.   цар  Ситалк 
укрепил северните граници на държавата си на североизток, като 
сключил мир със скитите. Отвъддунавските гети частично били 
покорени и частично изтласкани на запад от завоювалите земите 
им

скити.

Съобщението на Тукидид   в “История на Пелопонеската война” 
(ІІ, 98, 4), че гетските  конници  представлявали по-малката част 
от конните отряди на Ситалк по време на похода му през 429 г. 
срещу   Македония,   показва,   че   траките   гети   имали   вътрешна 
автономия.   След смъртта на Ситалк наследникът му Севт І по 
съобщение на Полиен, Военни хитрости, VІІІ, 38,    наел отряд от 

2000   гетски   конници,   обстоятелство,   което   свидетелства   за 
засилване на вътрешната самостоятелност на гетите и за наемане 
на   конниците,   а   не   за   свикването   им   като   военно   задължени 
поданици.   Военно-политическите   усилия   на   приемниците   на 
Севт   І   не   съдействали   за   намаляването   на   административно-
политическата   автономия   на   гетите   и   тяхното   племенно 
разклонение

кробизите.

След разпадането на одриската държава на три отделни царства 
през 358 г. пр.н.е. и след покоряването им от Филип ІІ през 341 г. 
пр.   н.   е.   гетските   земи   придобили   пълна   самостоятелност.  
Династичният   брак   на   дъщерята   на   цар   Котилас   с   Филип   ІІ 
позволил   на   гетите   да   установят   дипломатически   отношения   с 
повечето   от   известните   в   Европа   страни   през   това   време   и   да 
станат

известни

в

Азия

и

Африка.

Годината   на   създаването   на   самостоятелната   гетска   държава   е 
341 пр. н. е. при Филип. След смъртта на Филип ІІ гетите имали 
значителни   трудности   с   противниците   на   Македония.   Техните 
южни   съседи,   одрисите,   и   северните   им   съседи   трибалите   се 
вдигнали на въоръжена борба срещу македонците, като вероятно 
обединили   предварително   усилията   си.   Войнствено   настроени 
били   и   готовите   да   ги   подкрепят   отвъддунавски   гети. 
Разбунтували   се   и   подвластните   някога   на   Филип   илири. 
Александър ІІІ, новият владетел на страната, нанесъл удари на 
въстанала Тракия в западната й част, като тръгнал с войската си 
на север през земите на независимите траки, според съчинението 
на Флавий Ариан, “Анабазис на Александър”, (І, 1). Той минал 
със сражения през земите на независимите траки в подножието на 
днешните планини Пирин и Рила, по поречието на р. Струма и 
след   това   р.   Места.   Походът   му   на   север   бил   насочен   срещу 
трибалите,   но   минавал   през   земите   на   одрисите,   които   са 
представени като местно население, а планинските жители около 
проходите на Хемус - отново като независими траки. В резултат 
от   първоначално   победни   сражения   македонците   достигнали 
бреговете   на   р.   Дунав,   нанесли   удар   върху   военните   сили   на 
трибалите, които оттеглили част от населението си на големия 
остров   Певка,   най-вероятно   днешният   о.   Белене,   който   е   сред 
малкото   територии   сред   реката,   удобни   за   настаняването   на 
голямо количество хора, при това не само трибали, но и други 

траки.  След като не успели да постигнат решителен успех срещу 
трибалите, войските на Александър се  прехвърлили на северния  
бряг на реката, срещу готовите за война с тях гети, които на свой 
ред,   като   не   влизали   във   фронтални   открити   сражения, 
отстъпвали   пред   противниците   си,   без   да   понасят   загуби. 
Военният поход продължил твърде дълго без сериозен резултат, а 
това   заплашвало   същинската   македонска   територия,   поради 
постоянното укрепване на военните възможности на агрианите и 
пеоните.  Александър ІІІ бил принуден  да сключи мир с траките 
като със съюзници, а   не като с победени врагове. По време на 
тези   военни   действия   държавата   на   гетите   на   Котилас   оказала 
съюзническа   подкрепа   на   македонците,   като   пропуснала 
изпратените   на   Александър   кораби   от   Византион   през 
Евксинския Понт и по думите на Фл. Ариан “плували нагоре по 
реката,” което означава, че са достигнали значително пò на запад 
от земите на гетите, и са били далеч от устието на реката, от 
Делтата.
През 336 г. пр.н.е. Александър ІІІ започнал подготовка за война 
срещу Персия и облекчил подвластните си земи, като намалил 
данъците,   а   с   независимата   гетска   държава   и   тракийските 
племена   на   север   от   Стара   планина   сключил   мирни   договори. 
Така   през   336   г.   пр.н.е.   създадената   гетска   държава   получила 
узаконяване   и   съюзническа   подкрепа   от   втори   македонски 
владетел   и   бъдещ   велик   цар   между   Италия,   Индия,   Египет   и 
Хемус, т.е. без Китай, в целия цивилизован тогава свят. Гетското 
царство не било споменато като пряк участник във войната и това 
показва,   че   в   устройването   на   Александровия   мир   в   Тракия 
гетската държава не е била въвлечена в преки военни действия, 
тъй като имала задача да сдържа вероятните действия на скитите 
в тила на Македония. Скитите, като родствени езиково племена 
на персите, представлявали сериозна военна опасност и вероятно 
Александър   оказвал   значителна   военна   помощ   на   гетските   си 
съюзници   и   роднини   на   баща   му   по   династична   линия. 
Откриваните в днешна Североизточна България тежки, масивни 
върхове на копия, публикувани от Г. Атанасов, са свидетелство 
не   за   настаняването   на   македонски   гарнизони   тук,   както   се 
приема, като се предполага, че гетските земи били покорени, а че 
Македония   осигурявала   съюзниците   си   с   модерно   и   тежко 

оръжие   за   пехотата   и   конницата   на   съюзниците   си.
Александър   успял   да   отклони   от   Балканите   и   надвисналата 
опасност от келтско нападение, като сключил мир и с дошлите 
при  него, в  централната  част  на  долното течение на  р. Дунав, 
келти,   които   живеели   при   Йонийския   залив   или   днешното 
Адриатическо

море.

След 334 г. пр. н.е., след започването на войната срещу персите, 
гетската   държава   охранявала   северните   граници   на   империята 
му,   морските   пътища,   и   била   достатъчно   силна,   за   да   бъде 
стабилизиращ фактор за народите между Хемус и Карпатите и 
поречието   на   Днепър-Днестър   и   северните   брегове   на 
Адриатическо море,   между келтите, северните траки и скитите. 
Въстанието   на   траките   одриси   на   юг   от   Хемус,   което   било 
оглавено от македонския наместник на покорените земи Мемнон, 
не   било   подкрепено   от   гетите   на   север   от   планината.   След 
смъртта   на   великия   цар   започнало   преразпределение   на 
политическото му наследство. На Балканите за цар на Македония 
се обявил един от пълководците му, Антипатър, а друг, който му 
бил и телохранител, Лизимах, се обявил за цар на завладените от 
македонците тракийски земи на юг от Хемус. Лизимах се опитал 
да   разшири   владенията   си,   като   постави   под   своя   власт 
независимата   вероятно   след   въстанието   на   Мемнон   тракийска 
държава   с   център   земите   около   днешните   Казанлък   и   Сливен. 
Вероятно траките на този тракийски владетел, който е известен 
като   Севт   ІІІ,   влезли   в  съюзни   отношения   с   гетското   царство, 
след   като   обявилият   се   за   цар   на   Тракия   македонец   започнал 
подготовка   за   завладяване   на   гетските   земи   и   земите   по 
северозападното

Причерноморие.

Войната, която Лизимах започнал срещу държавата на Севт ІІІ, в 
земите на юг от Хемус и около района на днешните Казанлък и 
Сливен,   така,   както   е   отразена   в   изворите,   свидетелства   за 
значителни военни сили на траките одриси, войски, съизмерими 
по брой с армията на Александър   към 334 г. пр. н.е. - 20 000 
пехотинци и 8 000 конници.   Диодор съобщава в “Библиотека”, 
ХVІІІ,   14, 2-4, и броя на водените от македонския пълководец 
войски,  4 000  пехотинци  и  2 000  конници. Сраженията между 
Лизимах и Севт ІІІ завършили без успех за македонския цар на 
тракийските земи и той решил да обходи противника си от изток,