№ 1 Предмет, цели и задачи на криминологията, системата и същностни черти на 

науката

1. Криминологическите изследвания имат за обект конкретни факти и отношения от 

социалната   действиелност,   които   характеризират   предопределят   съществуването   на 
престъпността   като   социално-правен   феномен   и   дестабилизиращ   фактор   за   нормалното 
социално движение, нейната детерминираност и социални реакции срещу нея. Именно по този 
начин   трябва   да   се   разглежда   предмета   на   криминологията   –   конкретното   проявление   на 
престъпността   като   социален   феномен   в   действителността   и   насоки,   начини   за 
противодействие.

Престъпността  като   основен   елемент   от   предмета   на   криминологическата   наука 

съществува   обективно   в   социалната   реалност.

  Наред   с   него   тя   изучава   проблемите   за 

личността на престъпника и профилактиката на престъпността, които са органически свързани 
с эбективното проявление на престъпността в социалната действителност. 

Етимологията   на   думата     „криминология”   произлиза   от   латинската   „crimer” 

(престъпление) и гръцката „logos”  (наука) или „науза за престъплението). Тя е изведена от 
наказателното право. За наказателното право престъплението е юридически факт, пораждащ на 
наказателноправни   отношения.   Учението   за   престъплението   е   научна   юридическа 
характеристика   на   престъплението   като   противоправен   и   съзнателно-волеви   акт   на   човека, 
който обосновава неговата наказателна отговорност.

Терминът   криминология   е   употребен   за   първи   път   от   френския   учен-антрополог 

Топинард през 1879 година.

Доминира   мнението,   че   криминологията   е   наука   за   престъпността   като   сложно   и 

многообразно масово явление, наука за престъпността и борбата срущу нея.

При   определяне   нейния   предмет   обикновено   се   използват   два   подхода   –   в   тесен   и 

широк смисъл на понятието.

В   тесен   смисъл   криминологията   обхваща   престъпността,   личността   на  

престъпника и профилактика на престъпността.

  А в широк смисъл към посочените 

обекти се прибавят и други свързани с тях. Към престъпността – състояние и структура, 
тенденции и закономерности и социални връзки на престъпността. Към личността на 
престъпника   –   механизъм   на   формиране   и   механизъм   на   индивидуално   престъпно 
поведение   на   личността   на   престъпника.   Към   профилактиката   на   престъпността   – 
нейното   планиране   и   организиране.  

Посочените   елементи   са   взаимосвързани   и 

взаимообусловени.   Съвременната криминология изучава посочените явления в контекста на 
закономерностите на общественото развитие.

2. Основните цели и задачи на криминологията произтичат от нейния предмет.
Целите   на   криминологията     в   дадено   общество   обикновено   се   се   свеждат   до 

реализация на политиката в областта на борбата с престъпността

.

Основна   нейна   цел   е   изграждането   на  

научни   модели   за   противодействие   срещу 

престъпността 

 чрез система от мерки за профилактично въздействие или чрез извеждане на 

главните   насоки   за   използване   на   наказателната   репресия   по   повод   на   извършени 
престъпления.

Основна   задача   е   системното   получаване   на   достоверни   знания   за   престъпността   и 

нейната   социална   детерминираност,  

тенденции   и   закономерности

  на   развитие     за   всеки 

отделен етап от общественото възпроизводство.Криминологията има за задача и да изучава 

взаимовръзките

  между   отделните   криминологически   проблеми,   системно   да   разработва   и 

обогатява категориален апарат, системно да анализира криминологическата информация и да 
предоставя   знания   на   държавата   и   обществените   органи   за   причините   и   условията   на 
престъпността   и   нейните   видове,   за   причините   и   условията   на   конкретни   престъпни 
посегателства, за същността, видовете и ефективността на профилактичните мерки. 

Криминологията има за задача и разработката на общи  и конкретни криминологически 

прогнози, извършването на нарочни криминологически експертизи и изработването на общи и 
конкретни криминологически програми за борба с престъпността.

3. Системата на криминологията се изгражда от две части – обща и особена.

-

Към   общата   се   отнасят   общотеоретичните   проблеми   като:

  понятие   за 

криминологията като наука – нейния предмет, задачи, методология и методика, принципи и 
функции;   проблема   за   личността   на   престъпника;   за   профилактиката   на   престъпността,   за 
организацията   и   методиката   на   криминологическите   изследвания,   за   криминологическото 
прогнозиране и планиране на борбата срещу престъпността; проблемите за организацията на 
различните   държавни   и   обществени   организации,   осъществяващи   социална   функция   по 
противодействие на престъпността.

-

Особената част обхваща криминологическите характеристики на отделните 

видове   престъпност  

съобразно   специфичната   криминологическа   класификация   на 

престъпността.

Системата   на   криминологията   е   подчинена   на   идеята   за   непрекъснатост   на 

познавателния процес от общото към частното.

Криминологията   има   изцяло   социална   природа,   защото   изучава   явления   и 

процеси   от   социалната     действителност,   които   представляват   най-тежката   форма   на 
посегателство срещу обществените отношения, регулирани от правото.

 Нейното основно 

социално предназначение   е да бъде научна основа за борбата срещу престъпността, т. е. да 
разработва научна стратегия за социален контрол и противодействие на това явление. Тази 
наука   има   определена   хуманитарна   насоченост.   Социалната   природа   на   криминологията   е 
нейна най-обща същностна черта.

Специфична   черта   е   нейният   комплексен   характер.   Той   се   изразява   в   това,   че 

криминологията изследва престъпността  комплексно – от различни позиции и чрез използване 
на множество знания от различни научни сфери. 

Криминологическата   има   също   теоритичен,емпиричен,   методологичен   синтезиращ 

характер. 

Характерна нейна черта е и това, че като наука има определен политически характер – 

определя   насоките   на   държавната   политика   за   противодействие   срещу   престъпността   като 
социално явление.

Подчертава се юридическия й характер, защото тя е самостоятелна юридическа наука, а 

основни категории на криминологията се формират в съответствие с утвърдени юридически 
понятия, изследванията, които тя провежда се осъществяват съобразно социалното действие на 
правото, правотворческата и правоприложната дейност.

№ 2 Основни методи, принципи и функции на криминологията, съотношението й с 

други науки

1.   Съвременната   криминология   се   развива   върху   стабилна   методологическа   основа. 

Това е съвкупност от принципи на научното познание и идеи на съвременното философско и 
правно-политическо   мислене,   върху   което   се   изгражда   криминологическото   познание. 
Достоверността   на   криминологическите   знания   се   предопределя   от   методологически 
изисквания, когато те са реална функция на мисленето и на битието.

За   криминологическата   наука   съществено   методологическо   значение   имат 

философските

 прозрения за безкрайността на мисленето и за възможността  за познаваемост 

на   света,   за   необходимото   и   случайното,  

за   причината   и   следствието

,   обективното   и 

субективното,   за   свободата   и   отговорността   за   реализацията   „личност-   общество”,   за 
отношението   между   основните   форми   на   движенията   на   материята   и   други.   Особена 
методологическа   стойност   за   изучаване   на   престъпността   като   социален   феномен   има 
третирането й съобразно принципите за историзма и детерминизма и на съответни равнища, на 
които тя се проявява – общо, особено и единично.

За криминологията истината е достижима когато криминологическите анализи и изводи 

за   състоянието,   тенденциите   и   причинната   обусловеност   на   престъпността   произтичат   от 
обективните закономерности на общественото развитие  и отразяват променливия характер на 
обществените явления. Това е сложен процес на преход от незнание, непълно знание и оттам 
към пълно знание за престъпността и нейната детерминираност. 

Криминологията обаче извежда онези връзки и взаимоотношения, които представляват 

значим   криминологически   интерес,   тези,   които   имат   криминологичен   или 
антикриминологичен характер, като това тя осъществява чрез използвана съответна конкретна 
методика.

Методиката на

 криминологическото познание представлява съответно конкретизиране 

на   методологическите   изисквания   към   научните   изследвания.   Тя   обхваща   богата   гама   от 
частнонаучни методи, способи и средства, наблюдения, събиране, обработка, анализ и оценка 
на   криминологическата   информация.   Криминологическата   методика   съчетава   редица 
общонаучни   и   частни   методи   на   познание   със   социолого-правните,   логико-математически, 
статистическите и психологическите методи.

Методологическият плурализъм е с характерен белег на съвременната криминология. 

Методът, според определение на Декарт, е начин за правилно управление на разума и път за 
истината в науката.

Криминологическата   методика   в   собствен   смисъл   не   съществува,   тъй   като 

криминологията   използва   универсално   утвърдени   в   науката   методи,   разработени   в   други 
научни   сфери.   Но   тези   методи   се   адаптират   и   модифицират   съобразно   същността   на 
кричинологическото   познание.   Криминологическата   методика   е   част   от   съдържанието   и 
характеристиката   на   криминологическата   наука.   Криминологията   е   приспособила   такива 
методи с оглед своите цели и задачи.

В   нея   намират   приложение   общонаучните   частни   методи   индукция,   дедукция   и 

сравнителен   анализ;   социалноправните   методи,   сравнително-правният;   логико-
математическите като методите екстраполацията, на експертни оценки и графо-аналитичните 
методи; психологическите методи.

Съществено   за   криминологическата   методика   е,   че   тя   се   използва   комплексно   и 

криминологическите изследвания може да се основават само на един или друг метод, защото 
проблемите,   свързани   с   престъпността,   имат   комплексен   характер.   Криминологическите 
изследвания   са   специфичен   вид   правни   изследвания,   при   които   са   задължителни 
философският, социологическият и акссологическият подход.

 
2.   Социално-правната   характеристика   трябва   да   бъде   разкрита   през   призмата   на 

основните   правни  

принципи  

справедливостта,   правовостта,   демократизма,   хуманизма   и 

законността.   Последните   са   и   принципи   на   криминологията   като   юридическа   наука. 
Престъпността се явява техен антипод.

Принципите   са   изразените   в   правото   изходни   нормативно-ръководни   начала,   които 

характеризират   неговото   съдържание,   основните   му,   закрепени   в   него   закономерности   на 
обществения   живот.   В   съответствие   с   криминологията     се   разработва   теорията   за 
престъпността   и   борбата   срещу   нея.   Те   са   своеобразни   изисквания,   познавателната   и 
практическа   дейност,   като   се   издигат   до   равнището   на   модел   за   дължимото   при 
криминологически   изследвания   и   социално-правните   аспекти   на   борбата   с   престъпността. 
Представляват   обобщение   на   най-значимите   знания   и   опит   в   сферата   на   борбата   с 
престъпността. Криминологическите принципи се обективират в правото, профилактичната и 
наказателната   политика   на   държавата   в   конкретни   правни   норми   или   правни   програми 
противодействие на престъпленията и другите правонарушения.

В продължение на основните принципи се посочват и редица специфични принципи на 

криминологическото   правосъзнание   като:   съчетание   на   дейността   по   усъвършенстване   на 
обществените   отношения   с   провеждане   целенасочен   социален   контрол   върху   възможните 
социални отклонения, включително и на престъпността; стимули на антикриминологенните 
фактори   посредством   непрекъснато   увеличаване   качеството   на   живот,   издигане   на 
нравственото   и   културно   равнище   на   личността   и   обществото;   формиране   на   обществена 
нетърпимост към антиобществените явления и широко участие на обществеността в борбата 
срещу   тях;   зависимост   на   профилактичната   и   наказателна   политика   на   държавата   от 
криминологическите   знания   за   престъпността   и   наоучните   препоръка   за   противодействие 
срещу нея; доминантно положение на профилактичните методи спрямо наказателната репресия 
в борбата срещу престъпното осигуряване от правозащитните органи на постоянно високо 
ниво на разкриваемост на престъпленията и постигане на пълна неотвратимост на наказанията; 

системност,   комплексност,   координираност   и   многоплановост   в   дейността   на   различните 
държавни органи и обществени организации в борбата им срещу отрицателните явления.

Неспазването на тези принципи задължително води до ръст в престъпността.
Чрез   реализацията   им   се   постига   единство   между   криминологията   като   наука   и 

практиката в областта на борбата с престъпността. 

№   3   Възникване   и   развитие   на   криминологическата   наука.   История   на   българската 

криминология.

К. като наука се формира в края на 19 век. Това е началото на съвременния период от 

развитието на правно-политическата мисъл за развитие на престъпленията и наказанията. През 
този период в Европа окончателно е утвърждават капиталистическите обществени отношения 
и наред с това се създава адекватна за тях обществено правна защита. В почти всички 
Европейски страни са приети наказателно правни закони. Заплаха за новото общество са 
породените от него безработица и нищета на огромни социално слоеве, чийто стихиен прецес 
се проявява в престъпност. Процесът на увеличаване на престъпленията застрашава целите на 
демократичните цели на държавата, обществото и отделната личност. Назрява потребност и 
необходимост от създаване на цяло учение за престъпността, нейните причини и средства за 
борба срещу нея. С тази задача се заемат редица учени, между които изпъква Чезаре Ломброзо 
1836 -1909 г. - Италиански медик - психиатър в затвор 1886 г. Ламборозо издава няколко 
произведения : "Престъпният човек", „ Престъплението, неговите причини и средствата за 
лечението му”, „ Гениалност и лудост”.

 Ломброзо още приживе е обявен за баща на нова 

наука- криминилогията. Основание за това са:

1. Той поставя в центъра на своите изследвания въпроса за причините за престъпността.

2. Той променя центъра на тежестта при оценка на престъпленията върху човека 

извършил това деяние. 

3. Въвежда криминологическите изследвания, извършвани от различни контролни 

групи и по този начин създава бази за сравнение.

В края на 19-век криминологическите идеи завладяват правно-политическата мисъл в 

Европа и Америка.

Спицифична особеност на К. е, че още с възникването си в нея ясно се отграничават три 

основни направления

: 

- биологическо/антропологическо/ 

- био-психологическо

- социологическо.

През   отделните   периоди   едни   от   тях   вземат   доминантно   положение   спрямо 

другите, след което се изместват от останалите.

К като наука съществува повече от едни век. Развитието й не протича праволинейно през 
всичките   периоди.   В   началото   е   в   рамките   на   наказателното   право.   Днес,   К.   е 
самостоятелна наука с доминиращо социологическо направление.

История на българската криминология.

За   наченки   на   криминологическата   мисъл   в   Б-я   може   да   се   говори   след 

освобождението   от   турско   робство   в   края   на   19   век.   Излизат   редица   статии   вкл.   и 
преводи   от   чуждестранния   печат.   След   освобожденския   период   прави   впечатление   на 
наши   автори   да   не   се   занимават   само   с   популяризиране   на   западно   европейската 
криминологическа   мисъл,   а   да   имат   своя   научно-обоснована   позиция.   Трайна   следа 
оставя  

д-р Кръстю Раковски/1873-1941 г./  -медик  по образование,

  той  се  счита  за  пъвия 

български криминолог.

През 1897 г. д-р Раковски защитава дисертация в Париж, която 

три години по-късно е публикувана на бълг.език под заглавието "Престъпността, нейните 
причини и средства за откриването й".

3а този труд авторът получава признание не само 

у   нас,   но   и   в  

цяла

  Европа.

К.Раковски   е   един   от   първите   теоретици   на   теорията   на 

Ламброзо за "Родения престъпник".  

Той обосновава тезата, че престъпността е социално 

явление и зависи от социалните условия.

В първите десетилетия на 20 век по проблемите на престъпността пишат видни 
бълг.юристи като - Никола Долапчиев, Иван Хаджийски, Вера Златарева и други. От 
началото на ВСВ до края на 60-те години криминологичната мисъл и дейност у нас е в 
пълен застой. С установяване на тоталитарния режим з Б-я след 9.09.44 г. се приема 
погрешния постулат, че както държавата, така и престъпленията и престъпността са в 
процес на отмиране. В края на 60-те години практически се доказва нереалността на 
перспективата престъпността да намалява и да отпадне и много практикуващи 
юристи /Боян Станков, Каракашев, Симеон Бочев, Залерски, Йордан Айдаров, Байчо 
Панев, Здравко Трайков/ започват конкретни криминологични изследвания на видовете 
престъпност в страната.

През 1967 г. е създаден съвет за криминологични изследвания при Главна прокуратура. 
Съществува и днес като звено, което разработва програми и препоръки за ограничаване нз 
престъпността.

През 1968 г. е създаден научноизследователски институт по криминалистика и криминология 
при МВР, които и сега провежда криминологични изследвания.

Особеностите на К. като самостоятелна наука у нас през 70-те години издига нейното 
научно теоритично равнище. През 1359-70 г. Криминологията започва да се преподава в 
СУ. През 1986 г. е създадена 

Българска асоциация по криминология

, която членува в 

международна криминологична асоциация със седалище в Париж.

№ 4: Биологическо направление в Криминологията

Биологическото   направление   в   криминологията   обхваща   множество   теории,   които 

третират   разглежда   престъпността   съобразно

биологическите   и   най-вече 

антропологическите особености

 на престъпниците. Родоначалник на това  направление е Ч. 

Ломброзо

,   който   създава  

теорията   за   родения   престъпник

.   Тази   теория   се   основава   на 

идеите на  позитивистката философия, на социалния дарвинизъм и вулгарния материализъм. 
Също   и   на   конкретни  психиатрични   наблюдения.   Според     Ломброзо  

престъпниците   се 

раждат

,   а   не   стават   такива.   Авторът   търси   причините   за   престъпното   поведение   само   в 

биологичната   природа.   Той  

напълно   игнорира   юридическата   характеристика

  на 

престъплението.   Ламброзо   смята   престъплението   за  

напълно   естествено   биологично 

явление

, като раждането и смъртта. Той изобщо не класифицира факторите за престъпността, 

а   вместо   това   класифицира   цяла  

система   от   биологически   признаци

,   характерни   за 

престъпниците.   Описва   антропометрични   аномалии   на   тялото,   мозъка,   черепа.   Дели 
престъпниците на  

роден случайно  душевно болен

  и  

престъпник  по страст

. Тази теория 

добива популярност въпреки нейната научна несъстоятелност. Последователите на Ламброзо я 
развиват, като отбелязват, че от криминогенно значение са също така фактори като 

алкохола, 

нищетата, невежеството

.

Теорията за  

наследственото предразположение

  към престъпления е нов вариант на 

ламброзианството в Криминологиата. Биологичното 

унаследяване

 на престъпниците не става 

пряко,   а  

индиректно  

-   чрез   някои   особености   като  

характер,   темперамент,   способности

. 

Според тази теория криминогенно значение имат  

агресивността, възбудимостта

  и всякакви 

животински страсти. 

Според  

хромозомната   теория

  хромозомните   аномалии   са   носители   на   жестокост, 

непостоянство, асоциалност и хората с такива аномалии са склонни към престъпност. 

Теорията за 

ендокринното предразположение

 свързва склонността към престъпност с 

аномалии на жлезите с вътрешна секреция. 

Теорията   за  

конституционалното   предразположение

  към   престъпления   обосновава 

идеята,   че  

поведението

  на   човека   се   предопределя  

от   неговата   физическа   конституция

. 

Доколкото физическите белези се предават по наследство, то привържениците на тази теория 
стигат   неволно   до   извода,   че   определени   типове   хора   имат   склонност   към   съответното 
престъпно поведение. 

Теория на расовото предразположение към престъпления- в нея се съдържат елементи 

от почти всички теории от биологичното направление в криминологията.  Расизмът е една от 
най-човеконенавистническите   идеологии,   която   през  XX  век   достига   до   ранг   на   държавна 
политика в някои страни, в резултат на което цели национални общности и малцинствени 
групи са подложени на физическо унищожение и морални унижения.

Всички   тези   теории   не   са   емпирично   доказани,   а   в   голяма   степен   противоречат   на 

истината.

№ 5 Био-психологическо направление в криминологията

Био-психологическото направление в криминологията отразява един естествен интерес 

на психологията към престъпността и борбата с нея. Това е оправдано, защото престъплението 
е един поведенчески акт, в който участие взема и психиката. Във всяко съзнателно-волево 
действие на човека, в т. ч. и в престъпното му поведение се наблюдават  

предпоставки от 

обективен   и   субективен   характер

,   които   се   намират   в   сложно   и   противоречиво 

взаимоотношение.

Обективна   страна

  -   въздействие   на   човека   върху   обективния   мир   чрез   външно 

проявление на воля. 

Субективната страна  

- отношението на човека към нарушаването на охранявани от 

закон   обществени   отношения,   което   обуславя   вината   и   е   предпоставка   за   отговорност.   В 

крайна   сметка   чрез   престъплението   човек   задоволява   определени   потребности,   които   са 
първоизточникът на противоправната му дейност.

Психоаналитичната  

теория   на   Зигмунд   Фройд   (теорията   на   „психоанализа”)   има 

основополагащо значение за утвърждаване на био-п. направление в К. Върху разкритие от 
Фройд антисоциални инстинкти на подсъзнателно ниво ( на агресия, на полово влечение и на 
страх)  много  психолози  изграждат  крминол.  възгледи,  познати  като  „фройдистка  теория  за 
престъпността”. Фройд представя 

двойствения характер

   на др на 

психиката-съзнателна и 

подсъзнателна   част

  между   които   протича   противоречив   процес.   Нравствените   устои   са   в 

конфликт с антисоциалните инстинкти на човека. Заради тази вътрешна борба Ф. школа по К. 
Вижда у всеки човек генетично заложени престъпни наклонности.

Теорията   за   фрустрациите  

е   също   отражение   на   неофройдизма.   Според   нея 

конфликтът между съзнателно и безсъзнателно се провокира от конкретни социални ситуации 
и по точно когато очакванията на човека се разминават с фактическата действителност. Това 
неминуемо   води   до   стрес   и   човекът   проявява   по-голяма   възбудимост   и   склонност   към 
немотивирани действия. Привържениците на тази теория имат склонност да надценяват тези 
фрустрации, което е съществен недостатък за тази теория.

Теорията   за

невротицизма

  е   една   от   най-разпространените   в   редица   европейски 

държави. Авторът й разработва структура на личността, в която се разграничават 3 обусловени 
компонента: екстраверсия, невротизъм и психотизъм, които са видоизменчиви от социалните 
въздействия на средата. Всеки от тях си има своя противоположност съответно- интроверсия, 
емоционална   стабилност,   нормалност.   Престъплението   се   разглежда   като   проява   на 
антисоциални   подбуди,   които   са   най-често   срещани   у   личности   с   високи   показатели   на 
екстраверсия, психотизъм и невротизъм. По същество това е един от възможните възгледи за 
престъплението. Затова тази теория не може да разкрие генезисът на престъпното поведение, 
но може да се използва при организацията на индивидуалната профилактика.

№ 6 

Социологическо

 направление в К. Основни теории.

Това   направление   не   отрича   изцяло   ролята   на   биологичните   и   биопсихологичните 
предпоставки   при   отклоняващите   се   поведенческа   актове.   То   търси   причините   за 
престъпността не само 

в

 наследствеността, но и в реалните условия, при които се 

е

 изградила 

личността   на   престъпника.   С   др.   думи   отчита   се   реалното   и   обективното   влияние   на 
социалните   фактори   върху   явлението   престъпност.   На   съвременния   етап   социологическото 
напревление има доминираща роля спрамо останалите две направления. По важни теории са:

Теория за факторите

 - създател е белгийския статик Кетле - в своите изследвания той групира 

правонарушителите по пол, възраст, образование, материално положение, раса и т.н. и достига 
до извода, че обществото само подготвя престъплението, 

а

 престъпникът не 

е

 нищо повече от 

оръдие, което го осъществява. Заслугата на Кетле е, че той създава за пръв път цялостна 
класификация на причините/факторите/ за престъпността. Недостатък 

е

, че факторите се 

разглеждат на една плоскост, приравнени са.

Теория за социалната дезорганизация

 - Според авторите престъпността 

е

 присъща на всяко 

общество и е нормално явление, доколкото тя не надхвърля определения обем и тежест. 
Проблемите на престъпността се третират през призмата на редица социално-икономически, 
политически, културни и др. противоречия, които създават социалния хаос и дезорганизация 

в 

дадено общество.

Теория за диференциалната асоциация (за соц. връзки

) на американския криминолог 

Е. 

Седерланд

 - основната идея е усвояването на асоциални навици, привички и наклонности от 

хората, когато те се намират в определени соц. връзки с лица с отклоняващо се поведение. 

Недостатъците в организацията и функционирането на държ. институции, отслабването 

на социалните връзки и солидарността между хората, липсата или наличието на неефективност 
на нормативна регулация са източници на престъпност.

Изход 

в

 съвременната сложна обстановка се тъси от авторите на това направление във 

възстановяване на социалната сплотеност чрез възпитатели;/, методи и т.н.

Теория за субкултурите

 - наличието на множество различни религиозни, етнически и 

културни норми 

в

 едно общество пораждат противоречия 

в

 него, 

а

 оттам възникват и 

престъпленията.

Наличието на различни субкултури се сочи като източник на престъпления.

Към социологическото направление в криминологията се отнасят още редица теории, 

провъзгласени   за   такива   от   отделни   криминолози.   Това   са   например   теориите:   за   научно-
техническата   революция,   отчуждението,   екологичните   противоречия,   стигматизацията, 
идентификацията и идентичността и др.

№ 7 Общо учение за престъпността като явление.

Проблемът с престъпността е 

основен

 за криминологическата наука

Понятието „ престъпност” характеризира едно типично соц.-правно явление, в което са 

вплетени закономерностите на разнородни обществени явления и процеси, което ги отразява  и 
заедно с тях отразява самото битие.

Понятието  

престъпност

  е   висша   абстракция   и  

обобщение

  на   типичното   сред 

множество реални социални факти. 

Престъплението

 в обективната социална действителност. 

Първо:  

престъплението   е   една   много   остра   форма   на  

отрицателните   социални 

явления

. Тя нарушава нормалното функциониране на обществото, спъва човешкия напредък и 

израз на социална деформация. Като форма на социална патология в еднаква степен  

засяга 

интересите на отделната личност, на обществото и на държавата. 

Второ

:  престъпността има  ярко изразен  

исторически    променлив

  характер. Той  се 

обуславя   от  

динамиката   на   обществено-историческите   условия

,   които   оказват   силно 

влияние   върху   характера   и     тенденциите   на   престъпно-историческия   подход   и   към 
престъпността.   Показва,   че   нейната   поява   като   явление   е   свързана   с   възникването   на 
собствеността, формирането на държавата, изграждането на правната система в нея. 

Трето:  масовостта

  е   друга   отличителна   черта   на   престъпността.     В   своите 

количествени   параметри   престъпността   обхваща  

съвкупността   от   реално   извършени 

престъпления

.   Престъпността   обаче   не   е   само   статистическо   множество,   а   социално 

детерминирано явление. 

Четвърто:  закономерният

характер  

на   престъпността   има   видимо   изражение   в 

тенденциите

 на явлението и в 

честотата

 на повтаряемост на отделните престъпления.

Пето: 

престъпността е типично 

социално- правно явление

. Престъпността 

отразява 

противоречията между личност и общество

. В понятието престъпност се включват само 

онези социални факти, които са 

признати за престъпления

 от установения от закона ред. 

Престъпността има количествена и качествена характеристика. 

  Количествена

- измерва 

се   чрез   такива   показатели   като  

състояние,   структура   и   динамика

.  

Качествената

  се 

предопределя от 

факторите, причините и условията

, които предпоставят престъпността. 

Състояние 

на престъпността - обхваща 

съвкупността

 от извършените 

престъпления 

за  

определен период от време

. То се измерва чрез данни за регистрираната, разкритата и 

наказаната престъпност. Набират се данни и за така наречената 

„латентна престъпност”

, т.е. 

скрита. Изследванията показват, че латентната престъпност е много голяма - около 40% от 
престъпността, а престъпленията не се регистрират, не са известни.

Престъпността   се   измерва   с   абсолютни   числа,   но   е   по-точно   с  

коефициент   на 

престъпността 

- общ и специален. 

Общ 

- съотношение между броя на престъпленията към броя на населението.

Специален 

- броя на престъпленията се отнася към броя на отделни социални групи.

Динамика

 на престъпността - отразява темповете на нарастване на престъпността във 

времето. Индекс показва броя на престъпленията към броя на престъпленията за предходен 
период.

Структурата

  на престъпността - показател, чрез който се проследява съотношението 

на 

видовете престъпност спрямо цялото количество

 престъпност. Видовете престъпност са:

1група – политическа, икономическа, користна, насилствена, екологична, технологична, 

транспортна, компютърна,

2 група - на възрастните, на младите пълнолетни, на непълнолетните.
3 група - на мъжете и на жените /нарастване на женската престъпност/
4 група - национална, трансгранична, международна
5 група - единична, групова, организирана
6 група - първична, рецидивна
7 група - на белите, зелените, сините якички
Най- голям дял имат имуществената и користната престъпност.
Престъпността е негативно соц.- правно явление, което има исторически променлив, 

масов   и   закономерен   характер,   увреждащо   или   застрашаващо   от   увреждане   на   комплекс 
обществени отношения, поставени под закрила на наказателното законодателство.

№ 8 Престъпността в съвременния свят и у нас

По   данни   и   сведения,   постъпващи   в   ООН,   престъпността   в   последните   години   се 

увеличава по целия свят. В най-развитите държави престъпността е най-висока, включително и 
тази на белите якички. Навсякъде преобладават значително имуществените посегателства пред 
насилствените.   Широко   разпространение   бележи   и   груповата   престъпност.   Латентната 
престъпност, скритата, особено в икономиката значително надвишава разкритата, а още повече 
осъдената.   С   тенденции   към   увеличаване   в   повечето   европейски   държави   са   сексуалните 
насилия, грабежите, измамите, корупцията, наркотрафика, укриването на доходи от данъчно 
облагане. 

Тенденцията в САЩ е шокираща на броя на извършените престъпления до 60те години 

регистрираните престъпления са 4 милн на брой, през 90-те години достигат 15 милн годишно. 
Особено   тревожно   е   обстоятелството,   че   това   са   само   регистрираните   най-тежките 
престъпления – убийства, изнасилвания, грабежи, крупни кражби и банкови обири, т.е. не е 
отчетена   така   наречената   битова   и   дребните   посегателства,   особено   ако   не   се   хване 
извършителя, въобще не се завежда в статистиката. 

В   Русия   тенденцията   е   същата,   по   времето   на   СССР   няма   статистика   за   извършените 

престъпления. Но след 89 до 2000 г. нараства над 2 пъти. Наказуемостта им пада до 30%. 
Тогава се формира най-сериозната руска организирана престъпност , към 92 г.,  като дотогава 
имат регистрирани около 4 000 организирани престъпни групи, а през 94 г. 5 600 бр. Започва 
окрупняването им и разпространяването им в Европа и Америка.