Социализация и възпитание.

Социализация и идентичност

.

Социализация и възпитание. Социализация и

                                      идентичност

Развитието на съвременното общество е белязано от дълбоки промени,

настъпващи   както   в   самата   социална   структура,   така   и   в   характера   на
социалните   отношения.   Отличителна   особеност   на   днешната   социална
ситуация   е   нарастващото   внимание   към   ценностите   в   социалния   живот   и
практиката, което повишава ролята на моралната позиция на човешкия фактор.
Човекът   е   обект   и   субект   на   социални  отношения.   Той   съзнателно   твори   и
усвоява   социален   опит,   чрез   своя   вътрешен   свят   и   външните   си   действия.
Личността е открита система, отворена за външната адаптация и свят, която
постоянно   приема,   преработва,   предава   социална   информация,като
благодарение на това се постига социална адаптация и съзнателна регулация
на   поведението,благоприятства   за   приобщаване   на   човека   към
съществуващите   условия   на   живот,   за   формиране   и   усъвършенстване
личността му. В и чрез социализацията се постига да голяма степен социално
развитие   на   детето,   което   се   превръща   от   индивид   в   член   на   обществото.
Същевременно обаче целите на социализацията и на социалното развитие се
различават   помежду   си.   .   Целта   на   социалното   развитие   е   индивидът   да
осъзнае ролите, които трябва да играе, да бъде това, което трябва да бъде.А
чрез   социализацията   индивидът   осъзнава   съществуващата   си   роля   в
обществото.   През   последните   години   се   утвърждава   тезата   за   човека,   като
единна,сложна динамична система   и не би могло да се търси доминантата в
една   или   друга   страна.Те   са   относително   самостоятелни   и   независими
подсистеми,но   развиващи   се   съобразно   общите   за   човека
закономерности.Историята на човечеството показва,че човекът се отличава от
останалата жива природа със социалния начин на живот и с произтичащите от
това   особености-мислене,труд,култура   и   т.н.   Неговата   човешка   същност   се
заражда,развива и проявява едновременно с появата на социума.Уникалното
на  социума   е    преди  всичко  появите му  на  социално  същество,създадено  в
процеса на общуване със себеподобните. Да бъдеш значи да общуваш. Това е
основната   характеристика   на   човека   –   неговата   социална   същност.   Тя
определя   неговия   начин   на   живот,   а   общуването   е   непосредственият
практически израз на обществените отношения. То е реалност на човешките
взаимоотношения,   форма   на   човешка   активност   и   начин   на   изграждане   на
лични отношения. Методите на възпитанието творят процесуалната страна на
технологията   на   възпитанието,   придават   му   динамика,заедно   със
съдържанието са неговото ядро. Поради това същността им фокусира усилията
на поколения педагози.Възпитанието,като един от факторите за развитието на
личността,на методологичекото равнище,е най-тясно свързано с проблема за
ценностите на обществото. Особено съществена е връзката на ценностите със
съдържанието на възпитанието.

            На първо  място може да се приеме,че социализацията се извършва в
цялостния живот на личността под два основни типа въздействия.Първият тип
са   нецеленасочените,при   които   средата   оказва   влияние   върху
човека,респектира   върху   детето,в   ежедневието   му   чрез   нравствените   и
правните   норми   на   обществото   и   на   отделни   микро   групи,чрез   трудовата
дейност,в свободното общуване,под влияние на литературата,на масмедиите и
др.
            Образованието е обществена форма за социализация, а възпитанието и
обучението най-общо се определят като педагогическа дейност и единството
им се кодира в учебното съдържание на учебните предмети в рамките на една
или   друга   образователна   система.   Да   проучваме   ученика   в   процеса   на
педагогическо действие и общуване и да му влияем психически и възпитателно,
като го проучваме е задължение на всеки един педагог, като идеалната цел
пред всички е създаването  на хармонични личности.
              Социализацията е активен процес на усвояване от човека на социален
опит и възпроизвеждане на определена система обществени отношения, при
което не са изключени опити за преобразуването им в социални промени. В
този процес не само се формира човешката личност, но и се изявява едно от
най-силните и характеристики – творческата и активност. При приобщаването в
социалното общество, процесът започва още в първите дни на детския живот.
Детето   започва   посредством   играта   и   други   подобни   фактори   да   усвоява
модела   на   обществото   на   възрастните.   Социализацията   е   и   процес   на
индивидуално, избирателно усвояване и проява на лични стремежи и желания,
избирателно приобщаване към една или друга социална група.
                               В процеса на детското приобщаване към социума се проявява
двойствена   активност   –   социална   или   обществена   и   лична;   в   динамичното
взаимодействие между средата и човека, интегриращо в себе си субективно и
обективно, теоретическо и практическо, се премества тежестта на активността
от околния свят към личността. Ядрото на социалния план стават образуването
на механизми на индивидуално поведение по зададен образец за следване.
Централно   място   при   подрастващите   заемат   процесите   на   социално
съпоставяне с околните. Личността променя себе си и отношението към себе си
по модела на отношение на другите към нея. Това не е обикновен единичен
акт, а сложен процес, със своята вътрешна структура – как човек избира мярка
за сравнение и идентификация на себе си, съпоставяйки се с околните.

Процесът   на   социализацията   започващ   от   първите   дни   на   живота,

протича   най–интензивно   в   детска   и   юношеска   възраст,   когато   се   изграждат
основно   характерът   и   мирогледът   на   младия   човек.   Към   социално   –
психическите механизми се причисляват примера, подражанието, убеждението,
внушението, психическото „заразяване”, модата, социалната адаптация. Чрез
тях практически се осъществява връзката между външния свят – изисквания,
норми и примери и субекта на дейността, общуването, поведението.
                     Спецификата   на   социализацията   се   изразява   във   формиране   на
вътрешни механизми, чрез които човек да се саморегулира. Възпитанието пък
от   своя   страна   е   механизмът,   за   създаване   на   предпоставките   за   тези
механизми и играе важна роля за нормалното функциониране на социалната
система.

Децата   овладяват   най-добре   системата   от   ценности   най-напред   в

семейството,   което   е   първи   фактор   за   социализацията.   На   второ   място   са

детските   заведения,   на   друго   място   –   различните   формални   (училищни)   и
неформални   (извънучилищни,   лични   за   децата)   групи   и   формирования.   По
време   на   ранната   социализация   възрастните   оказват   върху   личността   не
детето силно влияние и дори притежават известен монопол в това отношение,
но по–късно в преходната възраст изпъква взаимодействието с връстниците в
групата или обществото.
          Най–голям успех може да се постигне, ако се хармонизират трите главни
формиращи   фактора   –   социална   среда   и   взаимодействие   с   елементите   на
микро   и   макро   равнище;   организирано   обучение   и   възпитание;   социална
активност,   дейност   и   самодейност   на   индивида,   включително   и
самовъзпитанието   като   висше   равнище   на   човешката   самодейност   и
творчество.
                       Изграждането   и   усъвършенстването   на   човека   е   е   резултат   от
комплексни   фактори,   природни   и   обществени,   обективни   и   субективни,
материални   и   духовни.   Неблагоприятното   действие   на   едни   жизнени
обстоятелства, може да се компенсира с благоприятното на други.

            Възпитанието се намира в тясна връзка със социализацията на детето.
Негова   главна   задача   е   да   е   да   подготви   подрастващите,   да   им   даде
механизмите, по които то да се развива и саморегулира през целия си живот.
Възпитателната система е вид социална система. То е основата, върху която
се   гради   социалната   принадлежност,   идентичност,   приобщаване   към
обществената среда.
             Обществото се нуждае от възпитание - неговата функция е необходима,
неотменна и постоянна. Възпитанието е неизбежен социален факт. Там, където
детето се развива в общество, там ще има и възпитание, което ще го приобщи
пригоди към окръжаващата го среда. Най–общата дефиниция на възпитанието
е,   че   то   е   реакция   на   обществото   по   отношение   на   еволюцията.   Целта   на
образованието   и   възпитанието   е   формиране   на   социални   качества   на
личността,   на   умения   и   навици   за   колективно   действие   и   съпричастност,
социално дисциплинирано поведение.

Както обществото не може без възпитание, така и то е отговорно за

него,   то   е   негово   задължение,   като   по-късно   появила   се   потребност   от
интегративен социален феномен, спойка между членовете на обществото, при
техните   социокултурни   прояви.   Членовете   на   едно   общество   усвояват
наличното в неговото социално наследство, първо чрез възпитанието, а след
това   чрез   самовъзпитанието.   Така   се   реализира   процесът   на   социално
наследяване, при който се предава натрупания опит, в хода на историята, в
неговите   най-разнообразни   форми   (материални   и   духовни).   Възпитанието   е
социален   феномен,   който   притежава   богата   съвкупност   от   възможности   за
формиране на културата на максимално оползотворяване дейността на човек
(учебна, трудова) полезна за него и обществото. Една от основните задачи на
възпитанието   е   да   подготви   индивида   да   упражнява   своите   граждански   и
човешки   права.   Педагогическите   институции   да   формират   в   подрастващите
такива качества, необходими им за оптимална изява на гражданската позиция.
                         Възпитанието е най-хуманната и справедлива ”игра” на човешките
взаимоотношения,която   допринася   както   за   осъществяване   на   човешката
природа в пълнота,така и за социалното интегриране на личността,в процеса
на нейното ценностно развитие.