Политическите идеологии

: 

, „

”

От Антоний Тодоров Елементи на политиката

Идеологията представлява цялостна система от възприети възгледи, способна да
мотивира политическото действие и бързо да произведе програма за действие.
Обичайно идеологическите възгледи се приемат безкритично, като елемент от
ценностните ориентации на индивида, но същевременно и като цялостно обяснение
на реалността.
Идеологиите са и теоретични конструкции с претенцията да обясняват реалността
достъпно. По своята форма те са политически теории, които са достъпни за една
широка публика. Те са явление на масовата политика, появяват се през ХVІІІ век
заедно с първите масови политически революции.
Терминът „идеология” е употребен за първи път от френския философ Дестют дьо
Траси (Destutt de Tracy) през 1796 в „Мемоар върху способността за мислене” като
„наука за идеите”, за мисленето и неговите знаци. Идеологията означава възглед,
познание, което дава отговори на въпроси, които по традиция са били предмет на
религията, на вярата. До средата на ХІХ век терминът идеология се е разбирал като
научно обяснение на обществото. Карл Маркс първи оспорва неутралността на
идеологията и я определя като „фалшиво съзнание”, обяснение на света,
детерминирано от определена класова гледна точка. (Baechler 1976; Parenteau,
Parenteau 2008)
Съвременната дефиниция на идеологията я приравнява към политическа доктрина,
основана на единен принцип на обяснение на действителността и съставена от
свързани в едно цяло идеи, приети обичайно без критично осмисляне. Идеологията
също така е способна бързо да се превърне в програма за действие. В хода на
модерните политически революции от края на ХVІІІ век идеологиите целят да
мотивират едно масово действие в подкрепа на даден политически проект.

1. Класификации на идеологиите

В политологическата литература се употребяват много думи, с които назоваваме
идеологическите системи. Тяхната класификация и типологизация никога не може
да бъде изчерпателна и стриктна, винаги ще предизвиква спорове и несъгласия.
Границите между идеологиите, макар да се представят от последователите им като
ясни и категорични, всъщност са подвижни. Повечето идеологии от ХХ век са по
същество съставни, те съдържат идеи, чиято генеалогия е различна.
Идеологиите можем да различаваме като индивидуалистки или колективистки,
като ориентирани повече към публичните или към частните свободи, като
традиционалистки или революционни, като заемащи страната на собствениците
или на работниците, като активистки или като основани на ненамесата на субекта в
обществените процеси, като приемащи естествения (органичния) характер на
обществените разделение или като настояващи, че това е социална конструкция.

Антоний Тодоров, „Елементи на политиката”

2
По традиция, идваща от френските корени на понятието, използваните
наименования на идеологиите завършват с наставката „-изъм” (-isme): говорим за
консерватизъм, либерализъм, социализъм, комунизъм, анархизъм, фашизъм. Но в
българския език се употребяват и производни съществителни от среден род като
либертарианство или „почвеничество”, както и съществителни в женски род като
социалдемокрация или християндемокрация.
Появата и разпространението на модерната държава през ХVІ и ХVІІ век създава
първото идеологическо противопоставяне: между абсолютизма и аристократичния
либерализъм. Абсолютизмът като първа историческа форма на модерната държава,

има също и идеологическа обосновка. Той схваща обществото органически, като
проява на естествено разделение на функциите, така както е в тялото: главата,
ръцете и краката да много важни, но все пак главата командва. Така е и в
обществото – короната е в правото си да упражнява суверенна (неделима) власт,
защото целта й е запазването на целия обществен организъм. Томас Хобс в
знаменитата си книга „Левиатан” (1649-1650) определя нововъзникналата модерна
държава като „обща власт, която всява страх у хората и насочва действията им към
общото благо“. В тази нова идеология на абсолютизма монархът-суверен е
третиран и като „баща на семейството” по отношение на поданиците си – той може
да бъде суров, но е справедлив и закрилник, като грижовния баща (Nemo2002 : 42-
44).
В опозиция на това органическо разбиране на ролята на монарха-суверен, баща на
народа, се развива и една друга идеология, която отстоява позициите на загубилата
влиянието и самостоятелността си аристокрация. Тази идеология се основава върху
запазването на „традиционните свободи”, с които са се ползвали благородниците,
апелира към възраждането на рицарската етика на достойнството и доблестта. Тази
съпротива на аристокрацията срещу засилващата се Корона ще роди такива
документи като „

Magna carta libertatum

” (1215) или движения като Фрондата във

Франция. Този аристократичен либерализъм, парадоксално, в последвалите
столетия ще се демократизира като се освободи от съсловните си рамки и ще
подхрани либералните идеологии на ХІХ век, включително обосноваването на
правата на човека, разпростиращи се след Американската и Френската революции
върху всички граждани, а не само върху благородниците.
Едва с Американската и Френската революции от края на ХVІІІ век
аристократичният либерализъм ще произведе първите форми на масови либерални
демократични идеологии. А критиката на Френската революция ще произведе
първите масови консервативни идеологии. Тези основополагащи за европейската
история политически събития ще породят първите две идеологически течения на
новото време: либерализма и консерватизма. По-късно, към средата на ХІХ век,
като радикална разновидност на либерализма ще се появи и течението на
социализма.

Антоний Тодоров, „Елементи на политиката”

3

2. Консервативните идеологии.

Консервативните идеологии са достатъчно разнообразни, но могат да се дефинират
няколко основни ценности, които всички те споделят (Scruton 1982; Colas 1997;
Блекуел 1997):

• Традиция: Свързване на минало, настояще и бъдеще.

• Несъвършенство на човека: Човекът е ограничен, зависим, търсещ
сигурност и стабилност. Той е егоистичен, властен и алчен.

• Прагматизъм: Човешкият разум е ограничен, затова – малки стъпки, а не
големи промени.

• Йерархия: Различията и неравенствата са естествени (мъже-жени, родители-
деца, учители-ученици, предприемачи-работници).

• Религия: Особена привързаност към християнските ценности, семейството..

• Авторитет: Наличието на силни авторитети е основа на социалната
сплотеност. Свобода – чрез ред, ограничения, правила, авторитети.

• Собственост: Стимулира хората да спазват закона.
Класическият консерватизъм възниква като реакция на Френската революция и се

основава на привързаност към монархизма; религията и традицията. След края на
ХІХ век консерватизмът претърпява реакционна радикализация и се ориентира към
расизъм, етнонационализъм, антипарламентаризъм. След Втората световна война и
опита на нацизма и фашизма, консерватизмът се отказва от крайностите и изгражда
профила си на основата на антикомунизма и елитарната демокрация. От края на
1970-те години се развива неоконсерватизмът. Етнонационализмът е също
проявление на консервативните идеологии.

Класическият консерватизъм

се развива като критика на Френската революция,

най-вече на нейния конституционализъм (убедеността, че хората са в състояние
сами да учредяват обществото, в което да живеят), нейния егалитаризъм (идеята за
равните права на гражданите в политиката) и нейния радикализъм по отношение на
традицията и заварената действителност (идеята за разрушаване на стария свят, за
да се разчисти мястото за новия) (Ory1997 : 166-174).
Едмънд Бърк (1729-1797) с право може да бъде наречен патриарх на
консерватизма. Противопоставяйки традицията на разума, той подлага на критика
основните идеи на Просвещението в политическата област. Според него
„естественият закон” в обществото е синтезиран от традицията, която е „мъдрост
без рефлексия и стои над рефлексията”. Бърк се противопоставя на произволното
конституционно творчество, което се оправдава с необходимостта от защита на
правата на човека (Малинов 2003).
На най-остра критика е подложен егалитаризмът. Жозе-Мари дьо Местър (1753-
1821) смята самата революция като грешка, като „наказание” за греховете на
човечеството. Той дори стига до апологията на палача като извършител на
божествения ред. В същия дух Томас Карлайл (1795-1881) издига „култа на

Антоний Тодоров, „Елементи на политиката”

4
героите”, които, като противоположност на тълпата, с а носители на божествените
предначертания и са духовни творци на историята (Ory 1987 : 171-174).
Едно от развитията на класическия консерватизъм през ХІХ и началото на ХХ век е

клерикализмът

. Всъщност класическият консерватизъм споделя идеята за

връщане към християнската религия, като реакция на антиклерикалната политика
на Френската република от края на ХVІІІ век (отделяне на църквата от държавата,
национализиране на църковната собственост, изискване към свещениците да
положат клетва за вярност към републиката).
Клерикализмът е политическа доктрина, която се основава на християнските
ценности и иска възстановяването на водещата роля на църквата в светския и
духовен живот на обществото. След средата на ХІХ век вече никой в Европа не
застъпва сериозно това, а клерикализмът се развива и в социална насока, със
създаването на различни организации (благотворителни, мисионерски,
синдикални).
В края на ХІХ век се развива ново идеологическо и политическо течение,
заимстващо от класическия консерватизъм и от клерикализма –

християндемокрацията

. В основата на новото течение е един либерален

католицизъм, който се стреми да демократизира католическата църква и да
осъвремени нейното послание към обществото. Смята се, че началото на
християндемокрацията в днешния й вид е поставено с енцикликата на папа Леон
ХІІІ Rerum novarum (За новите дела) от 1891 г., в която призовава християните да
участват в решаването на социалните дела (най-вече във връзка със социалното
положение на работниците).
Християндемокрацията се превръща в основна идеология на десницата след

Втората световна война в страни като Германия и Италия, където повечето
предвоенни десни партии са дискредитирани заради фактическото им съучастие в
установяването на нацисткия и фашисткия режими.
Макар християндемократите в Европа и по света да се различават, те споделят
няколко общи идеи:

• Важност на социалния въпрос, както това е изложена в De Rerum novarum.

• Представителството на всички социални тела, в които индивидът участва
(семейство, община, професия, църква, провинция, държава).

• Свобода на образованието, най-вече на религиозното.

• Административна децентрализация.

• Участие на работниците в управлението и в печалбата на предприятията,
социален капитализъм.

• Солидарност между хората, не толкова чрез държавата, колкото чрез
междинни тела като асоциации, профсъюзи, църковни общности,
кооперативи.

Антоний Тодоров, „Елементи на политиката”

5
До средата на 1960-те години християндемократите се представят в повечето
европейски страни като алтернатива както на консерваторите, така и на либералите
и социалистите.
Религиозният 

християнски фундаментализъм

е съвременна радикална

разновидност на клерикализма. Заражда се в началото на ХХ век сред някои
протестантски общности в САЩ като реакция на социалния и либералния
католицизъм. Във Франция сред католическите среди реакцията на новата
социална доктрина на църквата се самоназовава с думата „интегризъм” (това са
т.нар. „интегрални католици”, които не приемат опитите за модернизация на
католическата доктрина).
През 1910 година на Общо събрания на Презвитерианската църква в САЩ се
приемат т.нар. „пет фундамента“ на доктрината: вдъхновеност на Библията от
Светия дух и свързаната с това непогрешимост на Светото писание.; непорочното
зачатие на Христос.; изкуплението на греховете чрез смъртта на Христос.;
телесното възкресение на Христос.; историческата достоверност на Христовите
чудеса, както са описани в Евангелието. Християнските фундаменталисти
застъпват традиционалистки ценности (в семейството, в обществото, в
отношението между мъжа и жената), подкрепят консервативните политически
партии и лидери, противопоставят се на всякакви социални иновации, които
подкопават вярата, като например преподаването в училищата на теорията на
Чарлз Дарвин за произхода на човека, употребата на контрацептиви или свободата
на аборта.

Неоконсерватизмът

е идеологическа доктрина от края на 1970-те години, особен

идеологически синтез на традиционен консерватизъм, икономически
неолиберализъм и понякога религиозен фундаментализъм. Неоконсервативната
вълна започва като разочарование от 1968 г.: ляворадикалната критика на
либералното общество не успява. Неоконсерватизмът е критика на либералното
общество отдясно. Неоконсерватизмът в САЩ е синтез, събиращ идеи от различни
потоци: десни републиканци и разочаровани либерали, религиозни протестантски
фундаменталисти, икономисти-монетаристи. Основните принципи на
американския неоконсерватизъм могат да се определят така (Легутко 1995; Viguery
1980):

• светът се основава на морален ред, зададен от Бога;