Династия на Каролингите.

ОТ КРАЛСТВО КЪМ ИМПЕРИЯ

Трансформацията   на   Франкската   държава   от   кралст   во   в   империя   —   събитие
епохално   по   историческото   си   съдържание   —   не   било   еднократен   акт,   а
изключително   сложен   и   продължителен   процес,   който   трудно   може   да   бъда
вместен в някаква конкретна календарна дата. Тър жествената итронизация на
Карл Велики с императорска корона на 25.XII.800-та г. в катедралата "Св.
Петър" в Рим фактически узаконявала акта на политическата кон солидация на
западноевропейското   общество.   В   услови   ята   на   обществено,   етническо   и
религиозно   разединение,   противопоставящо   Изтока   на   Запада,
провъзгласяването   на   империята   било   своеобразен   триумф   на   идеята   за   един
ство,   към   което   Европа   винаги   се   е   стремяла,   но   никога   не   е   могла   да
достигне.
Някои   историци   разглеждат   монархията   като   резултат   от   развитието   на
социално-икономически те и политическите отношения. Други автори виждат в
империята   продукт   на   многобройните   завоевателни   походи   на   Карл   Велики.
Трети   акцентират   върху   заслугите]   на   римския   папа,   който   се   стремял   да
възстанови   тради-1   циите   на   Римската   империя.   Четвърта   категория   автори]
намират в явлението проява на организирана съпротива | срещу домогванията
на Византия и нейните василевси. 

Историческа   обосновка.

  Върху   формирането   на   Франкската   империя   оказали

влияние   както   външни,   тъй   и   вътрешни   фактори.   По   онова   време   две   големи
политичес^   сили   определяли   хода   на   междудържавните   отношения   Източната
Римска   империя   и   Арабският   халифат.   Васи-левсът   от   Константинопол,   който
продължавал   да   властва   в   някои   области   на   Италия   и   Сицилия,   проявявал
открити   аспирации   за   нови   земи   и   поддържал,   че   негова   държава   била
единствен законен наследник на Западна
162
Римска   империя.   Арабският   халифат   —   Омайадският   (650   750)   и   Абасидският
(750   —   1055)   —   създавал   сериозни   безпокойства   във   Франкската   държава.
Преминавайки   в   711   г.   през   прохода,   назован   по   името   на   военачалника
Гарика,   Гибралтарски   (проход   на   Тарика),   в   Испания,   арабите   покорили
кралството на вестготите и предприели настъпателни операции в Галия. Едва
франкският ма-йордом Карл Мартел (715 — 741) ги разгромил при Пу-ату през
732 г. и успял да ги отблъсне. Настъпателният напор на арабите обаче не бил
прекъснат. Синът на Карл Мартел, Пипин Къси (741 — 768) поставил прегради
пред онустушителния им устрем и ги принудил да преустановят своите набези в
земите на франките. Наистина Лан-1 обардскохо кралство в Италия (568 — 774)
създавало известни проблеми, но то не било в състояние да окаже решаващо
влияние   върху   хода   на   събитията.   Когато   то   било   разгромено   франкското
кралство се превърнало в решаващ фактор не само на Апенинския полуостров,
но и в Западна Европа.
Единствената   политическа   сила,   която   могла   да   се   противопостави   на
стремежите   на   франкския   крал   била   Византия.   След   падането   на   Рим   в
Константинопол   заживели   с   убеждението,   че   техните   венценосци   са
единствените   правоприемници   на   Римската   империя.   Макар   да   запазил   своите
владения в Италия и Синилия, монархът на Източната Римска империя престанал

да бъде надеждна опора за папския престол, поради Тоето папа Лъв III, лишен
от друга политическа опора, 4огьл да разчита само на франкския крал.
Разбира се, появата на Франкската империя на исто-жческата сцена в Западна
Европа   трудно   може   да   бъде   >азбрана   само   или   главно   като   продължение   на
Римска-.1   империя,   апологети   на   която   били   папите.   Както   е   из-естно,
варварските държави, които възникнали върху те-
163
риторията   на   империята,   в   това   число   и   империята   на   Карл   Велики,   били
качествено ново явление. Старите им перски традиции, доколкото съществували
вече,   отстъпвали   пред   по   силни   фактори:   принципите   на   етническата
диференциация, на териториалната общност, на месиан ската предопределеност
на франките, закодирана доста ясно още в Салическата правда. Не случайно
франкските монарси многократно изявявали нескрит стремеж да наложат своята
воля   над   римските   папи.   Коронясването   на   императора   от   папата   било   един
церемониал,   първосте   пенен   по   важност,   но   той   не   опровергава,   а   доказва
самостоятелния   характер   на   Франкската   империя,   който   притежава   свои
неповторими особености.

Каролингска монархия (751 — 887).

 Началото на тазм династия било поставено

от   Пипин   Ланденски,   Старши,   бележит   майордом   на   Австразия.   През   687   г.
внукът му Пипин Херисталски, майордом на Австразия, поел управ лението на
Франкската държава в качеството си на един ствен претендент за престола.
Опрян   на   подкрепата   на   ед   рите   земевладелци,   той   разгромил   майордома   на
Нейст рия и застанал начело на кралството. Властта преминала в ръцете на
нова династия, династията на Каролингите. С нея били завоювани значителни
постижения в цялост ния живот на франкското общество.

Карл Мартел (715 — 741).

 Приемника на Пипин Хе ристалски, неговият син Карл

Мартел   (Чукът),   застанал   начело     на     държавата,     като     майордом-херцог.
Новия>   властелин   председателствувал   кралския   съд,   издавал   ука   зи.   В
началото   на   своята   политическа   дейност   той   смазал   съпротивата   на
аристокрацията в Нейстрия и възстано вил франкското господство по течението
на   р.   Рейн.   Сло   мявайки   противодействието   на   разбунтуваните   германс   ки
племена,   ги   обложил   с   данък.   Той   провел   победонос   ни   походи   в   Бавария,
Аламания и Фризия. Карл Мартел разгромил арабите при Пуатие през 739 г. и
предотвра   тил   тяхното   по   нататъшно   нахлуване   в   Западна   Европа   Заради
победите над арабите бил наречен "Чукът".
За   да   укрепи   кралската   власт   и   да   сломи   съпротива   та   на   непокорните
феодали, К. Мартел трябвало да прив лече на своя страна армията. Той провел
т.нар. бенефи циална реформа, чрез която предоставял на~»оенните по землени
владения за пожизнено ползване срещу изпълня
164
«ането на определени задължения. 
По такъв начин К. Мартел създал привилегировано иоенно съсловие, което се
превърнало в мощен фактор за осъществяване на неговата политика. Конницата,
която той създал се превърнала в надеждна опора на държава-ia. Възникнало
многобройно рицарство, включило се в | ьстава на феодалната аристокрация. В
резултат на реформите, които провел, Карл Мар-
гел успял да заздрави държавата. Земевладелците обра-
гаували основата, върху която той изграждал системата на
•

Централната власт.

 Освобождавайки се от опозиционно

настроените спрямо него аристократи, светски и духовни,
юй укрепвал държавата и разширявал нейните граници.
Hi ри управлението на Карл Мартел границите на Франк-
Ката държава били не само разширени, но и укрепени.

Пипин Къси (741 — 768).

 Смъртта на К. Мартел наложила държавата на франките

да бъде разделена между двамата му синове: Пипин и Карломан. Пипин, който
по-мди   малкия   си   ръст   бил   наречен   Къси,   придобил   Нест-шля   и   Бургундия   с
Прованс,   а   Карломан   —   Австразия,   Вкламания   и   Тюрингия.   Още   при   първите
стъпки   на   сво-управление   двамата   владетели,   които   притежавали   ¦итула
майордоми, били посрещнати с въстания от недоволните магнати. Вдигнали се
Аламания,   Бавария   и   Ак-¦итания,   недоволни   от   политиката   спрямо
херцогствата. [Гринон, вторият син на Карл Мартел, който бил лишен
165
от   права,   също   надигнал   глава.   Постигнали   добро   взаи   модействие,   двамата
братя   смазали   бунтовете   и   укрепи   ли   властта.   Оказвайки   подкрепа   на   папа
Захарий (741 — 752) в не говата борба срещу агресията на лангобардите, П.
Къси успял да привлече на своя страна служителите на църква та и особено
римската курия.
Влиянието   и   авторитетът   на   П.   Къси   нараствал.   Фактически   той   държал   в
ръцете се цялата власт.
При това положение на общо събрание в Суасон преч 751 г. било взето решение
от   името   на   "всички   франки'   П.   Къси   да   бъде   издигнат   за   крал.
Пратеничеството, което пристигнало при папа Захарий     му задало въпрос за
кралете, "които имат франките, но притежават кралска власт: това добре ли
е?" Отговорът на папата бил ясен и категоричен: "По-добре е да бъде назован
крал   този,   кой   то   притежава   власт,   отколкото   този,   който   пребъдва   беч
кралска власт". Още през ноември същата 751 г. в Суа сон бил свикан общ
събор на благородниците и васали те. Съборът единодушно провъзгласил Пипин
Къси за крал "по избор на всички франки, с благословията на епископите и
клетвата   на   знатните".   Пълният   му   титул   бил   "крал   на   франките   и
лангобардите".
166
Франките предприели настъпателни опе-ации срещу лангобардите през пролетта
на 755 г. и още фи първото сражение разбили техните подразделения, езсилен
да оказва по-нататъшна съпротива, крал Айс-улф имал само една възможност:
да преговаря. По вре-е   на   разговорите,   проведени   с   посредничеството
на ранкски магнати, лангобардския владетел се задължил а плаща данък, да
върне завладените градове в Римска бласт и Равенски екзархат на папата и да
върне   залож-ици,   След   изтеглянето   на   франкските   войски   от   Италия   рал
Айстулф нарушил клаузите на мира и поставил па-ата в унизително положение.
През 756 г. в отговор на подновена акция на крал Айстулф за възстановяване
на   загубени   позиции,   Пипин   Къси   отново   нахлул   в   Италия.   Крал   Айстулф,
смазан   от   съдбата   на   по-слабия,   бил   готов   на   всякакви   отстъпки.   Той
подписал   договор   за   предоставянето   на   спорните   градове   на   Пипин   Къси   за
"вечни времена" в собственост на Римската църква. Протестите на Източната
Римска империя останали "глас на викащи в пустиня".
Земите, отвоювани от крал Пипин Къси от лангобардите представлявали ядрото,
от   което   фактически   била   образувана   светската   държава   на   папата.   Своите
пратеници за Римска област и Равенски екзархат папата мотивирал с аргументи
от известното завещание "Дарът на Константина". Това е грамота, приписвана
на   император   Константин   I   Велики   (306   —   337),   предоставяща   на   папа
Силвестър I (314 — 335) светската и гражданската власт над всички територии
на   Западната   Римска   империя   и   по-i   иециално   над   "град   Рим,   страните   и
градовете на Ита-
167
лия и целия Запад". Както доказва по-късно през XV в. италианският хуманист
Лоренцо   Вала,   грамотата   "Даръч   на   Константина"   била   неумело   подправен

документ,   фал   шификат   за   оправдаване   претенциите   на   папския   двор   3;i
господство над целия Запад. В края на краищата възник ването на папската
област,   "Патримониумът   на   св.   Пе   тър"   ,   през   756   г.   фактически   поставил
началото на сред новековната папска държава, възглавявана от папа Сте фан
III.
Създал трайни съюзни отношения с папския престол кралят на франките П. Къси
продължил   политиката   на   разширяване   и   укрепване   границите   на   държавата.
Преч 759 г. той повел настъпателни победоносни походи сре щу арабите. През
периода   от   760   до   768   г.   успял   да   осво   боди   Нарбона   със   Септимания   от
арабите, както и да превземе Аквитания.

Карл Велики (768 — 814).

 В края на живота си Пипим

Къси,   който   имал   двама   синове,   единия  

Карл,   наречен   по   късно   Велики,   а

другият Карломан

, разделил държавата на две части. Подялбата на държавата

криела   сериозни   опасности   от   по-нататъшно   разцепление,   подсилвано   от
противоречията между наследниците.  

Неочакваната смърт на Карломан през 771

г   изменила   съотношението   на   силите   и   Карл   се   наложил   като   единствен
владетел на Франкската държава.

Карл   Велики   бил   голям   държавник,   талантлив   пъл   ководец,   покровител   на
науката и културата, далновид( i дипломат.

  Айнхард го описва като човек,

водещ   обикновен   начин   на   живот,   установил   в   двореца   си   нормални   от>|
ношения,   без   спазване   на   церемониала,   характерен   за   дво-1   реца   в
Константинопол.   Хронистът   го   рисува   като   владе-Г   тел,   който   обличал
традиционни   одежди,   въведени   в   ма-|   териалния   бит   на   франките   и   само   в
празнични дниу| тържествени моменти носел златотъкано облекло и пое-" тавял
кралската корона. На ръст бил висок, а по харак тер контактен и дружелюбен.
Според   свидетелството   на   съвременниците   К.   Велики   бил   един   от   най-
образованите   хора   на   своето   време.  

В   началото   на   своето   управление   Карл

Велики   бил   принуден   да   ликвидира   влиянието   на   лангобардския   двор

  във

Франкската   държава.  

Женен   за   дъщерята   на   лангобардския

крал   Дезидерий

,

принцеса Дезидерата, през 770 г., 

Карл предизвикал гнева на папа Стефан IV

(768   —   772)

,   който   изпратил   заплашително   писмо   до   двамата   братя,   че   ги

очаква   геената   огнена,   ако   някой   от   тях   дръзне   да   се   сроди   с   гнусните
ариани.   Предупреждението   не   дало   резултати   не   само   защото   лангобардите
отдавна   изоставили   арианството   и   преминали   в   лоното   на   църквата,   но   и
поради   твърдото   непроменимо   решение   на   краля.   Бракосъчетанието   било
извършено,   но   съвсем   наскоро   Карл   се   развел   със   съпругата   си,   която   се
завърнала в бащиния дом.  

Кралят на лангобардите Дезидерий се превърнал в

непримирим   противник   на   франкския   владетел

.   Отношенията   между   двамата

се.изострили след смъртта на Карломан през 771 г., когато 

Карл присъединил

владенията   на   Карломан,   лишил   от   наследство   синовете   му

,   васалите   на

покойника преминали на негова страна, а вдовица-¦ и нейните деца емигрирали
при крал Дезидерий. Вла-
169
детелят   на   лангобардите   нажежил   още   повече   обстановката,   когато   направил
опит да постави на престола Кар-ломановия син.
Зает в разорителния поход срещу саксите, продължил с прекъсвания от 772 до
804 г. Карл Велики не могъл своевременно да реагира на предизвикателствата.

Папа Стефан IV отправил молба до Карл Велики да пристигне в Италия, за да
му окаже помощ и да разгроми лангобардите

, които навлезли в папската област

и застрашавали римския понтифекс, "наместника на Христа". Понеже владетелят
нафранките   се   бавел,   папата   отворил   през   772   г.   вратите   на   Рим   за