Политическа история на съвременния свят

/

   ПЪРВИ КОРЕКЦИИ НА ВЕРСАЙСКАТА СИСТЕМА.

ГЕНУЕЗКАТА И ЛОЗАНСКАТА КОНФЕРЕНЦИИ.

ГЕРМАНО­РУСКОТО ПРИЯТЕЛСТВО

Опасностите   и   рисковете   от   възраждането   на   Германия  имат   нееднозначно

тълкуване   в   столиците   на   Англия   и   Франция.   Франция   с   нейния   неблагоприятен

демографски растеж е  особено чувствителна към запазения германски индустриален и

ресурсен потенциал. Версайският договор е по­скоро унизителен, отколкото съсипващ

за Германия. (Всички икономически  несполуки на Ваймарската република са следствие

главно от хроническата и политическата нестабилност.) Договорът не създава ефективни

механизми за удържане в приемливи рамки на  германския милитаризъм и най­вече за

осъществяване   на   посочените   в   членове   168   и   169   на   Версайския   договор   мерки   за

разоръжаване на Германия. Чрез холдингови компании немските военноикономическите

групировки организират оръжейно производство   във   Финландия,   Швеция,   Испания   и

Русия.

На   16   април   1922   г.   представители   на   германската   и   руската   делегации   на

Генуезката   икономическа   конференция   подписват   т.   нар.   Рапалски   договор,   с   който

двете правителства  нормализират отношенията си чрез отказ от взаимно обезщетение

за военните и невоенни разходи и вреди, причинени от  тях и на техните граждани

през време на войната. Германия признава национализацията на германската държавна и

частна собственост в Русия. Русия се отказва от дял в германските репарационни

плащания. Според изискването на договора Германия и Съветска Русия се задължават

незабавно да възстановяват дипломатически и консулски отношения. Рапалският договор

и германо­руското сближаване  са пряко следствие  от  антигерманската  и антируската

насоченост   на   Версайската   система,   на   френско­полския   военен   съюз   от   1921   г.   и

провежданата по същото време Генуезка икономическа конференция (април­май 1922 г).

Руската   делегация   на   конференцията,   водена   от   Г.   В.   Чичерин,   желае

многостранно и глобално решение на въпроса за руския дълг чрез частично признаване

на   правомерността   на  претенциите   за   неговото   връщане.   Руснаците   декларират

готовност за изплащането на дълга при условия на достатъчна и превантивна финансова

помощ за. икономическо възстановяване, гарантирана с концесии. На конференцията в

Хага (юни­юли 1922 г.) руската страна подновява предложението си да върне 

част от

дълговете   на   царското   правителство   срещу   правото  да   получи   кредити   и   икономическа

помощ.

Отказът   руските   предложения   да   получат   удовлетворително   разрешение   подтиква

съветската   дипломация   да   урегукира  поотделно   с  всяка   страна   политико­стопанските   си
връзки.  Още  през   март   1921   г.   е   подписано   британо­съветско   търговско   съглашение.

През   май   1921   г.   търговски   съглашения   са   подписани  с   Германия,   Норвегия,   Австрия   и
Италия.   Съветска   Русия   стабилизира   отношенията   си   чрез   дипломатическо   признаване   с

ганистан,   Иран   и   Турция.   Осъществен   е   пробив   в   бавния   и   труден   процес   на
международното признаване на болшевишката държава. 

Първото   извършено   чрез   сила   преформулиране   на   мирен|

договор   в   полза   на   победена   държава   е   осъществено   в   края

на   1922   и   началото   на   1923   г.   и   е   следствие   от   националноосвободителната   война   на

турския народ под ръководството на Мустафа Кемал (Ататюрк). Излъченото от Великото

национално събрание на Турция    Анкарско правителство  отказва да признае Севърския

мирен договор. През август 1922 г. турската  армия нанася катастрофално поражение на

гръцкия експедиционен  корпус в Мала Азия и       през месец           септември     овладява  гр.

Измир   (Смирна).   Английските   армейски   подразделения  в   Истанбул   и   в   зоната   на

Проливите   са   унищожени,   аФранция и Италия евакуират войските си от Турция. На 11

октомври 1922 г. в гр. Муданя (на Мраморно море) е сключено примирие между Турция

и   страните   от   Антантата.   Според   условията   на   примирието   Гърция   се   задължава   да

1

евакуира   своите   войски   от   Източна   Тракия.   В   Истанбул   и   в   зоната   на   Проливите

войските на съюзниците запазват своите позиции до сключването на нов мирен договор. 

През ноември 1922 г. в гр. Лозана (Швейцария) се открива мирна конференция  за

изработване на нов мирен договор с Турция.  На конференцията присъстват делегации от

Англия, Франция, Италия, Гърция, Румъния, България и Турция. САЩ изпращат в Лозана

наблюдатели.

Отсъствието на съгласуван англо­френски интерес по турския проблем и противоречията,

свързани   с   контрола   върху   областта   Мосул   (в   Ирак),   формират   дух   на   противоборство   и

съперничество между английската и френската делегации на конференцията. Облагодетелствани
от  това   обстоятелство,   турските и съветските  представители  в началото  на конференцията

застъпват почти идентични позиции. В самото навечерие на форума в Лозана Ленин формулира
съветското становище за пълна  подкрепа на Турция в "задоволяване на националните й стре­

межи".

По   втория   ключов   проблем   –     режимът   на   черноморските  проливи –   позицията на

Съветите, изразена на конференцията от Чичерин пред лорд Кързон, е:... "Ние ви предлагаме

не борба, а мир, основаващ се върху принципа на изолацията между нас и върху принципа

на свободата  и суверенитета  на Турция." Съветската делегация  е категорично за свобода на

търговското   корабоплаване   в   Черноморските   проливи   и   за   закриване   на   Проливите   за

военните   кораби   на   всички   страни,   освен   за   Турция  както   в   мирно,   така   и   във   военно

време.   Според   съветската  теза   Турция   разполага   със   суверенното   право   да   укрепва

Проливите и да държи там свои войски.

Контратезис на съветско­турското гледище по режима на корабоплаването в Проливите е

поддържаното   от   Англия,   Франция   и   Италия   искане   за   свободно   преминаване   през

Проливите  на   военните   кораби   на   всяка   страна   както   в   мирно,   така   и   във  военно   време.

Английската   позиция   включва   още   демилитари­зация   на   крайбрежието   на   Проливите   и

предаването им под контрола на международна комисия, в която ще са представени не  само

черноморските държави.

Остри   разногласия   на   конференцията   предизвиква   и   въпросът   за   капитулациите   и

финансовите ангажименти на Турция. Турската делегация, водена от Исмет Иньоню, пледира

за смяна на режима на капитулациите, както и на финансовия контрол на великите държави над

Турция.   Турците   поставят   и  въпроса   за  връщането   на   Мосул   (богат   район   на   петрол   на

границата с Ирак).

Първата   Лозанска   конференция   е   истински   "христоматиен"  дипломатически   провал.

Липсата на гъвкавост в позициите и динамизъм при формулирането на нови предложения обрича

на неуспех усилията на договарящите се страни. След двумесечна пауза, през април 1923 г.,

Лозанската конференция (Втората Лозанска конференция) възобновява своята дейност. Този път

английската страна очертава приоритетите си към интернационализация на режима на военно

корабоплаване през Босфора и Дарданелите. На турците са обещани териториални концесии в

Източна Тракия за сметка на гърците. Участието на съветската делегация е блокирано, а

съветският   дипломатически   куриер   Воровски   е   застрелян   от   белоемигрант.   В   тази

ситуация    руско­турският   блок   е   разколебан   и   турската   делегация   е   принудена   да

отстъпи.

На   24   юли   1923   г.   е   подписан   Лозанският   мирен   договор  между   съюзниците   и

Турция   и   конвенция   за   режима   на   черноморските   проливи.   Според   договора   Турция

получава   международно   признание   на   държавните   си   граници.   Връщат   й   се   Измир

(Смирна),   Източна   Тракия   с   Одрин,   европейския   бряг   на  Дарданелите,   полуостров

Галиполи,   турската   част   на   Армения   и  Кюрдистан,   откъснати   от   нея   по   Севърския

договор. Режимът на капитулациите е отменен, а финансовият контрол на великите държави

над Турция е снет. Отменени са и всякакви ограничения върху големината и въоръженията

на

турската

армия.

Частично   турският   суверенитет   е   накърнен   с   договорното   изискване   за

демилитаризацията   на   Проливите   и   поставянето   им   под   контрола   на   международна,

комисия.   Според   тези   клаузи   Турция   не   може   да   държи   свои   войски   в   зоната   на

Проливите   и   да   строи   там   укрепления.   Проливите   са   открити   за  военните кораби на

всички   нации;   в   мирно   време   при   условие,  че   всяка   нечерноморска   държава   може   да

вкара   в   Черно   море   флот,   непревишаващ   по   своя   тонаж   флота   на   най­силната

черноморска   държава;   във   военно   време   (ако   Турция   е   неутрална)   –     без   всякакви

ограничения.   Турция   възстановява   пълния   си   суверенитет   върху   Проливите   на

конференцията в Монтрьо през  1936 г.

2

Конвенцията,   приета   на   Лозанската   конференция   за   либерализиране   на   режима   на

военноморското корабоплаване, през черноморските проливи, не удовлетворява Съветския

съюз и той не ратифицира тази конвенция.

РУРСКАТА КРИЗА ПРЕЗ  1923  г. И ГЕРМАНСКИЯТ 

     РЕПАРАЦИОНЕН ВЪПРОС

В   началото   на   двадесетте   години   Франция   изживява   триумфа,   на   своето   военно

могъщество   и   престижа   на   утвърдената   си   европейска   доминация.   Третата   република

разполага с мощна армия, недискредитирани политици, с предани и ентусиазирани европейски

съюзници. През февруари 1921 г. е сключен френско­полският военен съюз, сдържащ както

Германия,  така   и   Русия.   През   1921­22   г.   се   формира   т.нар.   Малка   Антанта   ­

военнополитически съюз на Чехословакия, Румъния и Югославия, гравитиращ във френската

орбита на влияние.

Първият кризисен симптом в осъществяване на френската външна политика се очертава с

невъзможността Франция оптимално да реши в своя полза част от нерешените проблеми, ко­
ито Версайската система оставя в наследство. Версайският мир  не установява общата сума

на германските репарации, както и частта за всеки от съюзниците. Окончателното уреждане
на  въпроса е предадено на Репарационна  комисия, в която  Франция   и   нейните   съюзници

имат превес.

На конференцията в гр. Спа през юли 1920 г. са фиксирани процентите от общия обем

германски репарации за всяка от воюващите държави. На Франция са предоставени 52% от гер­

манските репарации, на Англия ­ 22%, на Италия ­ 10% и на  Белгия ­ 8%. В началото на

следващата година на конференцията в Париж е взето решение, че Германия е длъжна да

плати   266   млрд.   марки   в   течение   на   42   години.   Германците   отхвърлят   тази   сума,

заявявайки, че са в състояние да платят 30 млрд. марки.

През   май   1921   г.   на   втората   конференция   на   съюзниците   в  Париж   общата   сума   на

германските  репарации е редуцирана  на 132 млрд. златни марки. Срокът  на изплащане от

Германия на тази сума не е уточнен, с което се формират перспективни условия за протакане

решаването на репарационния въпрос. В края на месец август 1921 г. Германия прави първата

си вноска по  плащанията, като в края на 1921 г. тя моли за отсрочка, мотивирайки се със

стопанския хаос и лошото състояние на финансите си.

Със смяната на правителствения екип в Германия и формирането на десноцентристкото

правителство  на  Куно през ноември   1922  г.   се   осъществява   поврат   в   т.   нар.   "политика   на

изпълнение"   на   репарационните   задължения,   провеждана   от   В.  Ратенау.   Високопоставените

германски политически и стопански среди вече открито демонстрират нежеланието си да

спазват макар и елементарна репарационна дисциплина.

Германското поведение втвърдява френската позиция и на конференцията по репарациите

в   Лондон   през   август   1922   г.  френският   министьр­председател   Поанкаре   подчертава,   че

бъдещ   мораториум   върху   германските   репарационни   плащания   ще  има   само   в   случай,   че
неговата страна получи ефикасни гаранции под формата на "продуктивни залози". Системата на

продуктивните залози означава владеенето и контрола от съюзниците на рудниците в Рурска
област,   доставки   в   натура   (въглища   и   дървен   материал)   за   възстановяване   на   десетте

разрушени френски  департамента  и конфискация  за сметка на репарациите   на  определена
част от германските митнически такси и налози.

На   Парижката   конференция   през   януари   1923   г.   френската   позиция   еволюира   по

посока на открита заплаха с военна окупация на Рур. Френската делегация не приема т.нар.

"план Бонар Лоу" (по името на английския премиер­министьр), съгласно който на Германия

се   предоставя   мораториум   за   четири   години,  а   общата   сума   на   германския

репарационен   дълг   се   минимализира   до   50   млрд.   марки.   Настъпва   най­сериозният

разрив в англо­френските отношения след войната.

На   11   януари   1923   г.   100­хилядна   френскр­белгийска   армия  окупира   най­важните

стопански,   административни   и   комуникационни   центрове   на   Рурска   област.   Германското

правителство обявява политика на "пасивна съпротива", като се обръща към работодателите,

работниците   и   административния   персонал   да  прекратят   всякаква   производствена   и

административна   дейност.  Общата   политическа   несигурност   и   опасността   от   война

катастрофални   последици   за   нездравата   френска   икономика.  Френското   стопанство   и

финанси не са мобилизирани за война и в ситуация на мир, под заплахата от война, курсът

на франка започва главоломно да пада.

3