Грамотите представляват актове на владетелската канцелария, издавани по разпореждане на 
един или друг български цар през XIII и XIV в. Голямото им значение като домашни извори за 
историята на средновековното ни право се определя от факта, че те са оригинални, автентични 
документи, които са се запазили до наши дни. Затова те са извори с първостепенно значение. 
Тяхното съдържание позволява да се изяснят особено важни проблеми като развитието на 
държавните институции, административно-териториалното деление, съдържанието на правото 
на феодална собственост, имунитетните права, фискалната система и други от периода на 
Втората българска държава.

Анализът на формата, в която са създадени, и на съдържанието на посочените документи дава 
основание на изследователите да разделят българските царски грамоти на два вида- грамоти, с 
които се отстъпват права и привилегии на чуждестранни търговци, и грамоти, с които се 
отстъпват право на феодална собственост и имунитетни права. Към първия вид се отнасят 
Дубровнишката грамота на цар Иван Асен II и Брашовската грамота на цар Иван Страцимир. 
По своята форма двете грамоти представляват обикновена царска заповед (повеля) – на 
старобългарски език оризмо. Те не се отличават с никакво изящество в начина на изписване, 
каквото се констатира при другите грамоти. В първия случай цар Иван Асен издава своята 
грамото в полза на търговците от Дубровник ( ,, Моето царство дава тази повеля на 
дубровнишката страна..‘‘), а във втория цар Иван Страцимир дава права и привилегии на 
румънските търговци от град Брашов. Двете грамоти са бедни откъм съдържание- много малко 
сведения могат да се извлекат от тяхното съдържание за въпросите, свързани се историята на 
българската средновековна държава и право. Специално трябва да се посочи Дубровнишката 
грамота, в която се съдържат данни за административно териториалното деление на България 
при управлението на цар Иван Асен, като са посочени няколко области и големи градски 
търговски центрове.

Останалите грамоти са красиво оформени дарствени актове, които са известни с византийското 
си наименование хрисовул, което се превежда със старобългарското- златопечатленое слово. 
Наименованието идва от обстоятелството, че тези документи са подпечатани със златния печат 
на владетеля, по чието разпореждане са съставени в полза на един или друг манастир. Царски 
грамоти от типа ,,хрисовули‘‘ достигнали до наши дни са няколко. Първа е грамотата на цар 
Иван Асен- адресирана до светогорския Ватопедски манастир, комуто се дарява с. Семалто. 
Следваща е грамотата на цар Константин Тих- Асен, която е дадена на манастира,, Св. Георги 
Бързи‘‘, който се намира на Виргино бърдо, близо до Скопие. Следват две грамоти на цар Иван 
Александър, първата е издадена в полза на манастира ,, Св. Георги Зографски‘‘, който получава 
като дарение с. Хантак; втората- на манастира ,,Св. Никола‘‘, намиращ се в местността 
,,Мраката‘‘ край Радомир. Последни са грамотите на цар Иван Шишман, с едната се дарява 
Рилския манастир, а с другата- манастира ,,Св. Богородица Витошка‘‘, намиращ се в с. 
Драгалевци край София.

При изработването на нашите грамоти служителите на българската царска канцелария 
използват практиката и опита на византийската императорска канцелария. Онова, което обаче е 
направило впечатление на изследователите на българските грамоти, е, че чиновниците във 
владетелската канцелария се ползват от по-голяма свобода при тяхното оформяне и написване в 
сравнение със съставителите на императорските хрисовули. При сравняване на българските с 
византийските грамоти лесно се констатира разлика както по отношение на външния им вид, 
така и по съдържащите се в тях реквизити. За разлика от византийските дарствени актове, които 
се издават само в столицата Константинопол, някои от българските царски грамоти са писани 
не в столицата- Търново, а извън нея. Много вероятно е отделни грамоти да са издавани по